Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

Това беше типично за Уми — да запаметява всичко, да не забравя нищо. Макар да бе само на двайсет и четири години, тя беше доста по-мъдра от жени в далеч по-напреднала възраст. Беше ученичка, която се беше превърнала в майстор, без дори да го осъзнава и това беше типично за Уми. Не страдаше от излишно самочувствие, което й позволяваше да възприема философията в най-чистия й вид, да я вгражда в своя дух, да разширява непрестанно своята мощ. Уми беше сенсей по митове, мистика и Тао. Жизнената енергия на вселената беше в душата й.

Уми взе ръцете му в своите и ги обърна с дланите надолу. Нанги усети как от нея се излъчва топлина. В съзнанието му изплува представата за самотно осветено прозорче в бурна снежна нощ.

Тя беше красива и тази красота обхващаше не само лицето, но и тялото й — тънко, грациозно, жилаво и силно като младо дръвче, което вече е успяло да се пребори с бурите, дъждовете и зимния мраз.

— Тук има мрак — каза Уми. — Извън нощта. — Ръцете й сръчно започнаха да премятат пръстите му: — Празнота и хаос. Стабилността на света е застрашена. Жената-паяк зове, оста се клатушка… Идва лед.

Нанги знаеше, че тя говори за мита Америнди Хопи, който описва сътворението на света. Сегашният свят се ражда след гибелта на Втория свят, обречен на вечен мраз от Жената-паяк, която пее „Песента на Сътворението“, а наказанието си е наложила заради неизлечимото зло в сърцата на обитателите на Втория свят.

Когато Жената паяк зове, това означава, че някъде се заражда необикновено Зло. Именно това имаше предвид Уми. Кожата на Нанги настръхна. Значи е вярно, че над Никълъс е надвиснала злобата на невероятно могъщ враг. Страхът избухна в съзнанието му със силата на ръчна граната. Искаше да отправи молитва към своя Бог, но не беше в състояние да го стори. Беше се откъснал от него заради греховете си, не можеше да намери пътя към изкуплението. Изведнъж разбра, че е безсилен точно като Никълъс. Загубата на вярата беше страхотен удар върху същността му на човек, но той се бе опитал да я потисне някъде из гънките на съзнанието си в името на по-неотложни дела. Сега обаче разбра, че това е част от тези неща.

Господи, свършено е с нас, помисли си той.

Сякаш чула безмълвния му вопъл, Уми тихо промълви:

— Макар Начинът да е известен, многобройните грехове живеят свой собствен живот… имат своя мъдрост.

„Начинът“ означаваше „Тао“. Произнесени от устата на Уми, словата на Хераклит успокоиха Нанги, припомниха му, че все още може да се ползва от древните мъдрости. След Хераклит си спомни и за много други мъдрости от миналото: Сун Тцу — „Изкуството на войната“, Ягию Муненори — синтезът между дъх и меч „ичири“, Единственият принцип — онова състояние на духа, до което трябва да прибегне човек, лишен от възможност за отстъпление, синтезът на цялата вселена, изчерпващ се с една-единствена дума — Тао.

Ето по какъв начин успя да прогони хаоса от духа си — хаос, предизвикан от страха. Мислите му отново се проясниха и той си даде сметка, че трябва да се справи не само с широ нинджа. Цялото му делово сътрудничество с Никълъс беше поставено на карта от Кусунда Икуза и „Нами“. Сега се запита дали това е двойно нападение, внимателно замислено и още по-внимателно осъществено, или просто става въпрос за съвпадение.

Параноя или истина?

Облян от сребърната светлина на луната и върнал се при близостта на морето, Нанги разбра, че ще трябва сам да открие всичко.

На следващия ден Никълъс отиде на преглед при своя хирург. Насочи се към югоизточната част на Токио с железницата, тъй като все още не рискуваше да шофира, а не искаше Джъстин да го закара, макар една мъничка част от душата му да мечтаеше точно за това.

С Нанги се чуха по телефона. Каза му, че отива на преглед и ако се чувства добре, вероятно ще намине в офиса. Изключителното внимание на японеца го караше да стиска зъби, за да не избухне — още един ясен признак за влошеното състояние на нервната му система.

Утринните изпарения се носеха на мазни кълба и тромаво се отдръпваха към зелените склонове на планината. Пейзажът беше замъглен и неясен — причина за това беше както високата скорост на влака, така и умората на Никълъс.

Плавното полюшване го унасяше, едва доловимият рев на локомотивната сирена извикваше в душата му меланхоличния спомен за младостта, прекарана в една Япония, която се бореше да превъзмогне срама от загубата на войната и преизграждането си по американски модел.