Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

— Това не е вярно.

— Не можеш да се видиш отстрани. Та ти дори не си в състояние да ме погледнеш!

Презрението в гласа й беше пружинката, която го освободи от вцепеняващия ужас. Той вдигна глава и каза:

— Нищо не се е променило, Шизей.

— О, моля те! Можеш да си спестиш евтините политически трикове! Всичко е променено, виждам го по лицето ти!

— Не всичко — отвърна той и потърка ръце, сякаш искаше да ги стопли на огъня. — Трябва ми малко време… — Изправи се и добави: — Сепнахме се един от друг, може би дори се изплашихме… Най-малкото, което можем да направим, е да се отдръпнем в противоположните ъгли на ринга преди следващия рунд. — На лицето му се появи бледа усмивка: — Без да сме сигурни, че такъв рунд ще се състои.

Шизей леко потръпна, той се пресегна и й подаде хавлията, окачена зад гърба й.

— Благодаря — прошепна тя и я уви около себе си. Дебелият мъхест плат бързо попи влагата от тялото й.

Брандинг спря душа и каза:

— Мисля, че за днес шоковете ми стигат.

— Точно така се чувстват всички, които са виждали татуировката ми — промълви Шизей. — Но те не само са шокирани, те са отвратени!

— Но защо си позволила да ти я направят, след като държиш на това, което мислят хората? — учуди се искрено Брандинг.

Известно време тя замислено го гледаше, после потръпна и каза:

— Студено ми е, искам да облека нещо.

Той й подаде наметката, но тя поклати глава:

— Не, искам някоя твоя дреха.

Той отиде в спалнята, взе горнището на една от пижамите си и го занесе в банята. Беше й съвсем достатъчно, тъй като стигаше почти до коленете й. Тя го закопча, златният лак на ноктите й смътно проблесна. Беше й прекалено широка, раменете увиснаха от двете й страни по особено трогателен начин.

Излязоха навън, сякаш огромната къща изведнъж бе станала тясна за противоречивите чувства, които вълнуваха душите им.

Отправиха погледи в нощта. Могъщото дихание на Атлантическия океан се нарушаваше единствено от редките, протяжни вопли на плаващ фар, разположен недалеч от имението. Гларусите най-сетне се бяха укротили и важно, крачеха по мокрия пясък, заети да търсят последната за деня храна.

Небето над главите им беше съвършено чисто, кадифеният му покров се пронизваше от студения блясък на звездите — ярък, жълтеникавосин, прекрасен.

Южната част на хоризонта бе потъмняла от буреносни облаци, във вътрешността на заплашителната им грамада проблясваха беззвучни светкавици. Сякаш някакъв странен оркестър изнасяше безшумен концерт пред невидима, но огромна аудитория.

Тромави, но величествени, природните стихии помогнаха на Брандинг да погледне някак отстрани на дребните човешки грижи и безпокойства, които му се сториха толкова незначителни, че не си струваше да мисли за тях.

След няколко минути буреносната грамада на облаците потъна в мрака на нощта, представлението свърши. Те се обърнаха и влязоха обратно в къщата.

Настаниха се на ниския диван, лампионът до него ги обливаше с меката си светлина. Стресът го нямаше, ужасното разкритие отпреди няколко минути сякаш бе изцяло плод на въображението.

Но какво замести първоначалния шок? Брандинг много искаше да разбере това.

Беше напълнил двете тумбести чаши с бренди и сега мълчаливо отпиваха. Не бързаха да говорят, даваха си сметка, че имат нужда от тишината, която единствена можеше да спаси душевното им равновесие.

Косата на Шизей, все още влажна и бляскава, му напомняше кожа на визон — гъста, мека, скъпа… Изрусеният кичур над очите й я правеше някак странно беззащитна. После, сякаш залян от ледена струя, в душата му изплува спомена за зловещия паяк на гърба й. И той прилича на визон, помисли си мрачно Брандинг. На един доста по-различен визон…

Видя, че тя се готви да каже нещо и побърза да я изпревари:

— Шизей, аз не искам да бъда като другите!

Тя дълго мълча, черните й като нощта очи не слизаха от лицето му. Най-сетне устните й помръднаха:

— Като човек ли говориш, или като политик?

— Надявам се като човек — искрено отвърна Брандинг.

— Иска ми се да ти вярвам — прошепна Шизей и за миг затвори очи, ръката й бавно остави чашата. — Ти ме изплаши, Кук! Втурна се в банята като вихър, не бях подготвена… Признавам, че все още не бях мислила за начина, по който да ти кажа… или да ти покажа себе си… Цялата…

— Нима цялата си така ужасна?

Ръката й рязко се протегна за чашата, в жеста й Брандинг успя още веднъж да зърне мимолетната проява на женска безпомощност.