Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

— По-скоро на сърцето ми — отвърна Томи.

— Аха! L’affaire d’amour. Bien! Моля, madame, разкрийте своето сложно положение!

— Всичко ли е шега за теб? — не можа да сдържи усмивката си Томи.

— Разбира се. Животът е шега, Томи. Нима си била толкова заета да не забележиш това досега?

— Напоследък май наистина бях заета.

— Скоро ще те ремонтираме — намигна й той. — Сега карай направо, не крий нищо. Ще го приема, каквото и да е то. Обещавам да не припадам!

Томи се нуждаеше именно от това. Но когато го получи, започна да се колебае. Не знаеше дали има смисъл да разказва на Негодника за Сенжин Омукае. Защото за нея нещата стояха сериозно, докато той вече ги беше окачествил — l’affaire d’amour, тоест ситуация, която положително ще му дава повод за безкрайни шеги.

— Добре, добре — сякаш прочете мислите й той. — Виждам двете отвесни черти между веждите ти, зная, че те се появяват само когато си наистина обезпокоена. Край на майтапа! Честен кръст!

Томи се отпусна и започна да разказва своята приказка за срамежливо привличане, потиснати емоции, морални терзания между дисциплинираната полицайка и влюбената жена.

Когато свърши, впи очи в лицето на Негодника, опитвайки се да прочете мислите му. Но той го беше заврял в халбата с бира и тя почти не можеше да долови изражението му.

Той дълго мълча, после въздъхна и каза:

— Очевидно очакваш съвет от мен. Ще го получиш, въпреки че едва ли ще харесаш това, което мисля да ти кажа… — Опразни чашата си и продължи: — Всичко е много просто — забрави този мъж и толкова! От разказа ти разбрах, че той не е за теб. А дори и да е, пак не става — той е твой началник. Положението е толкова опасно, че не си струва да продължаваш. — Бутна чашата настрана и добави: — Сега млъквам, за да се нахраним. А докато се занимаваме с обичайното „унаги“, ти ще имаш възможност да си помислиш върху моите думи.

Томи действително се опита да подреди мислите си, докато се хранеше. Би трябвало да почувства облекчение от думите на Негодника, тъй като в съвета му се съдържаше голяма част и от собствените й съмнения. Най-добре за нея несъмнено ще бъде, ако успее да погребе чувствата си към Сенжин Омукае и да продължи да го възприема единствено като свой началник.

Но облекчение нямаше, единственото й чувство в момента бе отчаянието. Защото след като Негодника постави нещата на мястото им, тя съзна, че няма да поеме по най-логичния път, а ще тръгне по друг — тъмен, опасен, пълен с неизвестности.

Ако беше жена, която е в състояние да потиска най-съкровените си чувства, за да живее приемлив за околните, но не и за самата нея живот, тя положително не би затворила телефона на брат си. Би се преклонила пред желанието му като покорна сестра, би се завърнала у дома, за да се омъжи за човека, избран от главата на семейството.

Но тя не можеше да се подчинява сляпо на повелята на дълга. В онзи ужасен момент на скъсване със семейството, тя си беше обещала винаги да бъде искрена със себе си и своите съкровени желания. Ако това не се превърнеше в цел на живота й, нямаше да има смисъл и огромната жертва, която беше направила.

— Много ми се иска да последвам съвета ти — каза Томи.

— Съветите са евтини — сви рамене Негодника. — Дори тук, където всичко е скъпо.

— Зная. Но твоите ценя високо.

Той се приведе над масата с необичайно сериозно лице.

— Тогава последвай ги, Томи. Излез, забавлявай се — имаш право на това! — Усмивката отново цъфна на лицето му: — Ти си прекалено сериозна, за да се чувстваш добре.

Благодаря ти, Сежи докосна ръката му тя. — Ти си истински приятел, сърцето ти е искрено.

Негодника издърпа ръката си, вероятно смутен от комплимента, после хвърли няколко банкноти на масата, взря се в потъмнялото й лице и стана на крака:

— Хайде, ставай. Зная един клуб в Ропонги, където е забранено да се мислят сериозни неща! Ще танцуваме, ще се напием и ще кажем на света да върви по дяволите!

Отново усмихната, Томи му позволи да я изведе в дъждовната нощ, оцветена в палитрата на ярки реклами. Поне за момента можеше да забрави безпокойството си, струваше си да се потопи за известно време в абсурдното царство на Негодника.

Гол и настръхнал от студ, Котън Брандинг седеше на ръба на ваната с лице между ръцете си. Шизей се беше изправила пред него, от тялото й капеше вода и мокреше голите му крака. Душът зад гърба му потропваше върху найлоновата завеса и виолетките, изрисувани по нея, потрепваха като живи.

— Сега, след като ме видя цялата, и ти стана като всички други — промълви Шизей. — Желанието ти се превърна в отвращение.