Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

Всъщност, съзнанието й не беше заето с мисли за Никълъс Линеър. Защото там трайно се бе настанил Сенжин Омукае. Този човек все по-властно привличаше младата жена и тя се чувстваше неспокойна. Ако всичко спре дотук, тя беше сигурна, че ще съумее да се вземе в ръце и да изпълни служебния си дълг както винаги досега — прецизно и точно.

Но фактът, че нейната индивидуалност се изгражда изцяло върху фигурата на Сенжин, наистина я плашеше. Защото Сенжин Омукае беше не само неин началник и следователно под пълна забрана, но и Сенжин-саможивеца. „Непроницаемият“ — както го наричаха полицаите от другите отдели. Той беше непонятен за тях, макар и герой. От него се страхуваха всички, дори и тези, които го бяха назначили начело на отдела.

Фактът, че е неотразимо привлечена от този мъж, беше причина за все по-нарастващото притеснение на Томи. Както и причина незабавно, още в тази дъждовна вечер, да иде при Негодника.

Негодника, или Сежи Хикоко, беше най-добрият приятел на Томи. Познаваха се още от ученическите години, именно Негодника й подаде ръка, когато взе травматизиращото решение да скъса със семейството си и целия предишен живот. В това отношение той беше точно като Сенжин. Ценеше я за това, което е, не я третираше просто като жена, която трябва да бъде поставена на мястото си. Томи пък се зае да му помогне в подготовката за тежките изпити по философия, на които Негодника трябваше да се яви като частен студент и което едва ли щеше да стори без нейните настоявания.

В резултат между двамата се породи близко приятелство — такова, каквото Томи не бе имала с никого, дори с член на собственото си семейство.

Негодника притежаваше „усагигоя“ — в буквален превод това означаваше заешка дупка, а японците употребяват тази дума, когато говорят за модерен токийски апартамент — тесен и претъпкан, буквално лишен от жизнено пространство. Място за преспиване и нищо повече.

Усагигоята на Негодника се намираше в Асакуза, любимия квартал на Томи, който гъмжеше от актьори кабуки и борци сумо. Но тя изпитваше и лека меланхолия там, тъй като обстановката й припомняше собственото й бедно положение. Заплатата на полицейски сержант не й даваше възможност да живее тук, дори в най-миниатюрната заешка дупка.

Негодника си беше у дома. Но това беше съвсем в реда на нещата, тъй като по това време на денонощието той обикновено човъркаше портативния си компютър, който вече работеше два-три пъти по-бързо от оригинала на същия модел. Всъщност Негодника никога не купуваше нещо, което можеше да получи по пътя на размяната. Затворен в малкото си жилище, той обичаше да усъвършенства вещите, направени от другите. Това беше неговият начин да доказва гениалността си без излишно самоизтъкване. Томи знаеше, че това е упражнение от системата Дзен, насочено към онова безтегловно състояние на духа, което тя самата се стремеше да постигне по време на тренировките си в различни бойни изкуства. Знаеше и друго — нейният път към това състояние беше по-скоро физически, но това не го правеше по-труден от неговия — изцяло духовен.

Още в преддверието чу оглушителната музика на Били Айдъл. А когато Негодника отвори вратата, тя почти се огъна от силата на ударната вълна.

— Господи, как е възможно да мислиш при този адски шум? — изкрещя тя, докато сгъваше чадъра и събуваше обувките си.

— Мога да се концентрирам именно защото той не означава нищо — усмихна се Негодника и затвори вратата след нея.

Музиката излиташе от чифт тонколони за три хиляди долара, чиято мощност Негодника бе усилил многократно. Томи изпита чувството, че е достигнала втора космическа скорост и всеки миг ще литне в безтегловност. Наложи й се да стегне мускули, за да се задържи, имаше чувството, че се превръща в огромно табло за пачинко.

Както винаги, в апартаментчето цареше пълно безредие. По пода бяха пръснати разглобени компютри, приличащи на трупове по бойно поле, частите им бяха пръснати по столовете, по малкия диван, а дори и върху видеомагнетофона. На телевизионния екран бе замръзнало в едър план лицето на Харисън Форд, който се носеше над футуристичната панорама на Лос Анжелис и търсеше смъртните си врагове. Кадърът беше от известния сериал „По ръба на бръснача“.

Стереоуредбата грееше с множество червени и зелени очички, които примигваха в такт с извивките на гласа на Били Айдъл. Подобно на Били Айдъл, и Негодника беше боядисал косата си платиненоруса. Тя стърчеше от черепа му като млада гора — дълга на върха, късо подрязана отстрани. И той, като Томи, току-що бе навлязъл в третото десетилетие на живота си. Но докато тя отдавна се беше превърнала в зряла жена, той продължаваше да е все така кльощав и несъразмерен — каквито бяха и двамата в пубертета. Негодника приличаше на пораснало до неадекватни размери весело кученце, тромаво, но въпреки това симпатично.