Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

— Може би никой не трябва да получава много информация наведнъж, но съпругата положително има по-широки пълномощия.

Нанги изведнъж остаря, стори му се, че доста е подценявал тази жена. Използвайки силата на интелекта и интуицията си, тя беше успяла да стигне до сърцевината на проблема. Главата му бавно кимна, лицето му отново се скри в сянка.

— Добре тогава — въздъхна той. — Казах ви, че съществуват две форми на нинджуцу — черна и червена, и това е самата истина. Но съществува и още един термин — „Широ нинджа“. Което означава „бял нинджа“.

Мълчанието, което последва, беше толкова продължително и непоносимо тежко, че Джъстин побърза да го наруши:

— Бял нинджа — повтори като ехо тя. — Какво е това?

— Това е нинджа, който е изгубил способностите си — с мъка отвърна Нанги. Все още не му се искаше да й каже, че загубата на способностите не е най-голямата беда, която сполетява „Широ нинджа“. Най-голямата беда бе загубата на вярата му.

А Джъстин започна да мисли, че разбира по-добре поведението на Никълъс.

— Възможно ли е именно затова да се е отчуждил от мен? — попита тя.

— Напълно вероятно — кимна Нанги. — За човек като Никълъс превръщането в широ нинджа е ужасен кошмар. В подобно състояние едва ли би пожелал да сте край него.

— Но защо? Аз бих могла да му помогна! Той е толкова затворен в себе си, толкова самотен!

Очите на Нанги безпомощно подскачаха по редовете църковни столове и дървените скамейки покрай стените.

— Моля ви, госпожо Линеър, опитайте се да разберете това, което ще ви кажа — прошепна той. — В това състояние Никълъс е уязвим. Съвсем естествено е да не иска вие да сте около него, когато се чувства така.

— Уязвим? — повтори Джъстин и змията на страха започна да се развива в стомаха й. — Но Сайго и Акико са мъртви, кой би могъл да го застрашава?

Нанги мълчеше.

Нервите на Джъстин бяха опънати до скъсване и тя веднага усети, че има нещо нередно.

— Какво криете от мен, Нанги-сан? — попита тя. — Моля, кажете ми! Аз трябва да го знам! Животът ми се разпада, без да разбера защо. Вие знаете ли?

Нанги вдигна здравото си око и го закова върху лицето й.

— Госпожо Линеър — твърдо започна той. — Състоянието широ нинджа, бял нинджа, е изцяло създадено по изкуствен път. Разбирате ли ме? Това е нападение от безкрайно рафиниран вид. Смъртоносно нападение от човек, който владее до съвършенство „Кан ака на нинджуцу“ — черното нинджуцу!

— Значи все пак врагът съществува! — прошепна тя. — И той е сенсей в изкуството на черния нинджа!

Единственото око на Нанги за момент се затвори, устата му тихо прошепна:

— Дори най-големият сенсей в изкуството на черните нинджи не е в състояние да превърне някого в широ нинджа, госпожо Линеър!

Джъстин откри, че не може да каже нито дума. Душата й потъна в черната пелена на неизпитван досега ужас. Потръпна и с усилие на волята успя да промълви:

— Но кой тогава?

Гласът й беше едва доловим дрезгав шепот.

— Такива неща не могат да се казват на глас — отвърна Нанги, поклати глава и добави: — Те са „дорокусай“ — нещо, което е обвито във воняща слуз.

— Какво е то? Кажете ми, Нанги-сан, кажете ми, в името на Бога!

— Търпение — отвърна той и някак внезапно покри ръцете й с длан. Един съвсем необичаен за него жест. — Да идем при Никълъс, госпожо Линеър. Ще го накараме да ни разкаже всичко. И ако наистина се окаже широ нинджа, вие несъмнено ще трябва да научите цялата истина.

Котън Брандинг и Шизей ядоха миди, които той изпече на газовия грил, пържени зеленчуци, които тя разбърка в някаква електрическа тенджера, плюс салата от градината и дебели комати италиански хляб. Тя нареди храната така майсторски върху масата, че на него му се прииска да я снима с апарата си. Великолепният външен вид придаваше допълнителен вкус на скромната им вечеря.

Неусетно опразниха опаковка от шест бири и Брандинг осъзна това, едва когато се отправи към хладилника за още.

Даваше си сметка, че е зашеметен — от секса, храната и бирата, но най-вече от самата Шизей. Не искаше тя да си отива. Имаше чувството, че може да се прехвърля от кухнята в спалнята и обратно до края на дните си, стига тя да е тук. Това беше мечта, разбира се, но щастлива мечта, приятна и вълнуваща. Брандинг с удоволствие се потапяше в нея.

Говориха за най-различни неща. Изтегнат на верандата, Брандинг усещаше как влагата настъпва откъм океана, чуваше тежкия тътен на прибоя и правеше опит да говори колкото е възможно по-малко. Беше се увлякъл доста, но все още я проверяваше с някаква малка частица на съзнанието си, будна и бдителна.