Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

Обяснението можеше да бъде само едно: широ нинджа.

Ако наистина е станал широ нинджа, доктор Ханами няма никаква вина за загубата на паметта му, проблемът му изобщо не беше медицински. Почти реши да се върне и да се извини на хирурга, но беше твърде смутен от собствените си страхове.

Някъде в Токио имаше враг, толкова могъщ, че не можеше да си го представи въпреки силата на богатото си въображение. Кой е той? Защо го е обезсилил, превръщайки го в широ нинджа?

С потръпване си представи гъстата мъгла на неотдавнашните си кошмари, единствената надежда да се измъкне от лепкавата им сивота останаха смарагдите. Да се измъкне от задушаващото свличане в безкрайната бездна. С част от съзнанието си вярваше, че Со Пенг — неговият дядо, е предвиждал настъпването на този момент и е направил необходимото кутийката да попадне в ръцете му. Точно както навремето се беше погрижил скъпоценностите да преминат в ръцете на Полковника и Чонг.

Со Пенг. Разбра, че знае твърде малко за този човек, въпреки разказите на майка си. Много по-малко отколкото знаеше за родителите на Полковника. Дядо му по бащина линия е бил лондонски банкер от средна ръка — уравновесен, честен и доволен от живота човек. Съпругата му — богата еврейка, която така и не била приета в обществото въпреки своите пари, била тъмнокоса и зеленоока красавица, умна и безкрайно любопитна. Родила двама сина, единият от които — Уилям, починал от шарка. Три години след смъртта му, в студената зима на 1915 година, тя дала живот на Денис — бащата на Никълъс.

Беше потънал толкова дълбоко в мисли за миналото, че не видя младата жена, която се втурна в кабинета на доктор Ханами точно в мига, в който той отваряше вратата. Сблъскаха се доста силно, макар че момичето направи опит да се отдръпне. Никълъс се стресна, промърмори някакво механично извинение и се насочи към асансьора.

— Линеър-сан!

Обърна се и видя, че младата жена го е последвала.

— Вие сте Никълъс Линеър.

Във фразата й липсваше въпросителната интонация, но той машинално кимна.

— Здравейте, аз съм Томи Язава, сержант детектив от отдел „Убийства“ на градската полиция. — Тикна под носа му служебната си карта и той я разгледа с онова почти равнодушно любопитство, с което хвърляше поглед върху заглавията на жълтата преса.

— Добро утро, госпожице Язава — отвърна той. — Откъде ме познавате?

— Аз ви търся, господин Линеър.

— Разбирам. Друг път ще поговорим, сега едва ли е най-подходящото…

Вратата на асансьора се отвори и Никълъс влезе в кабината. Томи го последва.

— Охо, проявяваме настойчивост — промърмори Никълъс. Умът му беше на светлинни години от Томи Язава и това, което тя би поискала от него. Ще чака по-подходящ момент, независимо за какво се отнася, реши той.

— Настойчивостта е нещо, на което ни обръщат специално внимание в Академията — отвърна Томи.

Никълъс с нищо не показа, че е оценил проявата на духовитост. Единственото, за което мечтаеше в момента, беше да се спусне на земята и да се махне по-далеч оттук.

— Разбирам, че вероятно не съм улучила най-подходящото време — подхвърли Томи. — Но просто ми се налага да поговоря с вас.

Никълъс осъзна, че стиска някакво листче в шепата на лявата си ръка, разтвори го и видя името и телефона на психиатъра доктор Муку, надраскани с небрежния почерк на доктор Ханами. За миг се озадачи от факта, че адрес липсва, после забеляза някакъв номер и разбра, че кабинетът на този Муку се намира в същата тази огромна сграда. Удобно, много удобно, помисли си той. Кой знае колко пациенти са си разменили двамата доктори. Представи си ги като играчи на тенис, които си прехвърлят пациентите през мрежата и после събират богатата реколта от хонорари. Смачка листчето с ядосано сумтене и го запрати в ъгъла на кабината.

— Господин Линеър…

Вратата се плъзна встрани и пред очите им се появи огромното фоайе, в което доминираше скулптура от черна скала, издигната в средата на изкуствено езерце с шадраван и увивни растения по брега. Никълъс се измъкна от кабината и с бърза крачка се насочи към изхода.

Томи се наведе и вдигна смачканото листче от пода на кабината. Хвърли кратък поглед върху написаното и забърза след Никълъс. Настигна го на няколко крачки от автоматичните врати, чиито стъкла бяха леко матирани и не пропускаха вътре топлината на слънчевите лъчи.

— Господин Линеър, моля ви…

— Друг път, сержант Язава — рече Никълъс и излезе на тротоара.