Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

— По дяволите! — промърмори почти беззвучно тя, после реши да блъфира нападателя и остро извика: — Пусни го или ще стрелям!

Сянката светкавично се извъртя, главата и плещите на Никълъс изведнъж се оказаха между нея и Томи.

— Хайде, стреляй! — Гласът беше дрезгав шепот — един смразяващ сърцето звук, наподобяващ, стърженето на нокът по гладка дъска. — Мен ли ще гръмнеш, или пък него?

Томи изведнъж усети как косъмчетата по врата й настръхват. Беше убедена, че онзи й се присмива зад черната маска върху лицето си.

В следващия миг пред очите й проблесна малък нож, острието му се опря в гърлото на Никълъс.

— Махни оръжието или ще го убия! — проскърца дрезгавият глас. Острието потъна в кожата на Никълъс, под него се процедиха ситни капчици кръв.

Томи пусна пистолета.

— Изритай го встрани! — нареди гласът.

Тя се подчини и веднага съжали за това. Гледаше като в забавен кадър как сянката пуска Никълъс, надига се, придобива огромни размери и се надвесва над нея. По същия начин, по който преди секунди се бе появила в рамката на прозореца. Сетивата на Томи не регистрираха никакво движение, но въпреки това нападателят се озова над нея. И тя си даде сметка, че той е успял да прекоси пространството между двамата по някакъв тайнствен, напълно неизвестен за нея начин. Усети как се изправя на крака, повдигната от страхотна сила, тилът й е трясък се залепи на стената. Писъкът й, натежал от смайване и болка, беше кратък. Пред очите й се спусна черна завеса и тя изгуби съзнание.

Сянката я пусна и тялото й се свлече в безформена купчина на пода. Обърна глава и видя как Никълъс бавно пълзи към захвърления на пода пистолет. В израз на крайно отчаяние, той бе обърнал гръб на богатия арсенал от оръжия, с който някога бе разполагало тялото му и търсеше помощта на механичната и смешно безсилна в очите на нинджата играчка.

Нападателят се наведе и леко, с едно-единствено движение сграбчи тялото на Никълъс и го захвърли през стаята. Никълъс се стовари върху бюрото, плъзна се по гладката му повърхност и тежко рухна между стола и прозореца. Сянката се насочи към него — лека, пъргава и спокойна. Вдигна го на рамо и се насочи към прозореца.

Събрал последните остатъци от волята си, Никълъс направи единственото възможно нещо — разпери ръце и крака, за да попречи на нападателя да го промуши през разбития прозорец.

В ушите му прозвуча отвратителен смях, кожата му настръхна, сякаш прободена от хиляди карфици едновременно.

— И мислиш, че това ще те спаси, а? — просъска дрезгавият глас.

Никълъс тихо простена от парализиращата сила на удара, който се стовари върху дясното му рамо. Ръката му изтръпна и безсилно увисна край тялото. Силата на следващия удар върху лявата му ключица беше толкова жестока, че той прехапа устни, за да не изкрещи от болка. После дойде ред на краката — първо десния, после и левия. Почувства как тялото му преминава през отвора.

Все още се съпротивляваше. Така, както се съпротивлява всеки жив организъм, изправен пред насилствена смърт. Макар и парализирано почти напълно, тялото на Никълъс се гърчеше и извиваше, правеше всичко възможно да забави неумолимото си плъзгане през рамката на разбития прозорец.

Извивайки раменете и таза си, той упорито се съпротивляваше. Сянката го обсипа с тежки удари, но той не им обръщаше внимание, насочил последните остатъци от волята си към една-единствена цел — оцеляването.

После получи силен удар в главата, на милиметри от все още незарасналата рана от операцията. И това го довърши. Тялото му конвулсивно потръпна, после се отпусна и без съпротива се захлъзга навън.

Панорамата на Токио се полюшна пред очите му, мъглива и някак нереална. Сърцето блъскаше в гърдите му, кръвта пулсираше във вените му като бясна, ушите му писнаха.

В продължение на един страхотно дълъг миг той увисна двайсет етажа над улицата. В съзнанието му се появи кристално ясна представа за следващия миг — летежът надолу, безпомощното преобръщане на тялото му във въздуха, светкавичното приближаване на хладния бетон. Отново ще изживее онзи натрапчив сън на безкрайното пропадане сред гъстата мъгла на изпаренията. С разликата, че този път няма да се събуди.

Втренчил поглед в горещата паст на Шинюку, зинала далеч долу, Никълъс чу последния вопъл на дъщеричката си и се приготви да умре.

После, рязко и неочаквано, той отново се озова във вътрешността на стаята, маскираното лице на нападателя се оказа на сантиметър, от неговото собствено.