Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

— Значи е главоблъсканица — заключи след кратък размисъл Со Пенг.

— Мислиш като възрастен — похвали го тя и на лицето й се появи усмивка от гордост.

После се оттегли в покоите си и го остави сам. Со Пенг остана замислен край кухненската маса, после тръгна да обикаля къщата, душата му преливаше от някакво странно нетърпение, изгаряше от желание да разгадае ребуса на Лианг. Къщата им бе просторна и добре подредена, разположена в богат квартал. Покупката й стана възможна преди две години, когато баща му се зае с вноса на черен пипер и индийско орехче от Борнео, естествено, по настояване на Лианг. Търговията се оказа изключително успешна.

След известно време тишината в къщата започна да му тежи. От улицата долитаха ядосани младежки викове, той прекоси градината и се насочи натам.

Двама от по-малките му братя се бяха наежили срещу групичка свои приятелчета. Между тях трепереше малко жълто кученце, опашката му бе свита между тънките крачка, от муцунката му излиташе тихо скимтене.

Едното от братчетата на Со Пенг го стискаше здраво за врата и го теглеше към себе си, без да обръща внимание на ужаса, обзел животинката. Същото вършеше и едно хлапе от противниковата банда.

— Това куче е наше! — викаше братчето на Со Пенг.

— Не е вярно, наше е! — отвърна най-нахаканото хлапе от другата група. Плоското му лице бе почервеняло от гняв.

— Ние първи го намерихме! — обади се възбудено другото братче на Со Пенг. — Наше си е!

— Намерихте го до нашата къща! — изкрещя хлапакът с плоското лице, още по-гневно отпреди. — Значи е наше! А вие сте крадци!

Вие пък сте престъпници! — извика братът на Со Пенг и се надвеси над кученцето. Пръстчето му посочи тъмните, лишени от козина петна по тялото му. — Вижте какво сте му направили, мръсници такива!

— Вие сте мръсници! — хорово отвърна противниковата банда.

Со Пенг наблюдаваше свадата и душата му се изпълваше с тъга. За всеки друг това беше едно от многобройните детски спречквания, които след пет минути се забравят, но той виждаше в него семената на нещо по-трайно и по-опасно. Семената на вечните човешки конфликти, хилядолетното желание за притежание, изпълващо душите както на богатите, така и на бедните. Зад детския спор надничаше стоглавата хидра на алчността, душите им вече бяха поели по дългия път, който щеше да ги отведе до мрачните дълбини на това мерзко човешко чувство.

Со Пенг се втурна между враждуващите армии точно когато малките ръце започнаха да се свиват в юмруци, а очите търсеха камъни по земята. Всеки миг доскорошните приятели щяха да се впуснат в кръвопролитна битка.

Наведе се и грабна в ръце скимтящото кученце — единственият напълно невинен участник в спора. Пръстите му успокоително погалиха настръхналата козинка, малката муцунка се извърна и благодарно ги лизна с езиче.

— Това животинче не принадлежи на никого от вас — каза той.

— Батко, ние…

Братчето му млъкна и се сви под строгия му поглед.

— Искаме си го, то е наше! — извика хлапакът с плоското лице.

— За да продължавате да го измъчвате, нали? — стрелна го косо Со Пенг.

— Не съм го измъчвал! — защити се хлапакът с онази възбудена искреност, която ясно издаваше напъните му да излъже.

— Но го срита, нали? — попита Со Пенг и леко докосна гърдите му, просто да покаже добро разположение. — Наказа го така, както родителите ти наказват теб. Това е истината, нали?

Хлапето объркаш замълча и наведе глава.

— Виждаш ли? — злорадо се провикна братчето на Со Пенг. — Ние сме прави!

— А вие какво ще го правите? — обърна се към него Со Пенг.

— Ще си го гледаме — сви рамене момчето. — А може и да го пуснем, не зная…

— Мислил ли си как ще се грижиш за него?

— Да се грижа ли? — сбърчи нос братчето му. — Та това е само едно куче!

— Я го погледни. Нима не изпитва болка и уплаха, точно както понякога се чувстваш ти? Не, не мога да искам от вас да ме разберете… Вие сте обикновени егоисти, които мислят само за себе си. Затова не заслужавате любовта на това животинче! — презрението в гласа на Со Пенг бе толкова явно, че момчетата смутено млъкнаха.

— Какво ще стане с него? — попита хлапето е плоското лице.

— Ще го занеса някъде другаде — отвърна Со Пенг.

— Но ние сме свикнали да е тук — изрази протест хлапето.

Со Пенг не отвърна, ръката му продължаваше да гали меката козинка. Животинчето отпусна глава на ръката му, въздъхна от удоволствие и затвори очи.

— Не искам да си отива — обади се с променен глас хлапето с плоското лице. — Хей, ние можем да се грижим за него!