Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

— Настъпил е моментът да насочиш цялата си енергия към познанието, защото, когато станеш на трийсет години, ти трябва да имаш вече ясно очертана кариера. На четирийсет няма да храниш никакви съмнения относно околния свят, а на петдесет ще опознаеш волята на боговете. На седемдесет ще бъдеш в състояние да следваш повелята на сърцето си и да поемеш по пътя на праведността.

— Как ще постигна всичко това, мамо? — погледна я той.

— Всичко зависи от теб самия — отвърна Лианг. — Но аз ще ти разкажа една история, която може би ще ти бъде от полза. Родена съм в Жуи — малко селце в Североизточен Китай. Там имаше храм, обитаван от най-странните монаси на света. Те твърдяха, че са наследници на Чиех Разрушителя — един деградирал монарх, който предизвикал разрухата на своята династия Хсия със собствените си ръце. Така поне твърдят легендите. Живял много отдавна — близо две хиляди години преди Новата ера, ако използваме европейските стандарти за времето. Според преданието Чиех успял да разруши всичко добро, създадено от Жълтия император, управлявал страната деветстотин години преди него.

— Монасите изобщо не се интересували от мнението на света за техния родоначалник и печалната му слава. Всички владеели Тао-тао — едно особено бойно изкуство, за което вярвали, че е създадено именно от Чиех. Наричали ги „танжин“ — „прокрадващи се в мрака“.

— Те не признавали никакъв бог, с изключение на своя Чиех, когото действително боготворели. Имали известен брой последователи, разбира се. Предполагам, че ги имат и до днес… — Лианг млъкна, сякаш за да усети какво е въздействието на думите й върху Со Пенг.

— А ти откъде знаеш толкова много за тях — попита младежът.

— Живях с тях — кратко отвърна майка му и изпитателно го погледна в очите. — Баща ми беше монах-танжин.

До ушите им долетя тъничък писък. Момченцето се беше плъзнало по най-горната релса на парапета и тялото му цопна във водите на пристанището, които бяха спокойни на повърхността, но под нея действаха мощни течения.

Разтревожени хора хукнаха по каменните стъпала надолу, но пътят беше твърде дълъг. Други размахваха ръце, опитвайки се да привлекат вниманието на, минаващата недалеч от брега товарна баржа. От конвулсивните гърчове на момченцето във водата беше ясно, че то не умее да плува.

Со Пенг понечи да прекрачи парапета и да скочи във водата, но ръката на майка му то спря.

— Много е опасно! — прошепна тя.

— Но, мамо… — видял изражението на лицето й, той объркано замълча. Полъхна хладен ветрец, зародил се сякаш направо в душата на майка му.

Лианг насочи цялото си внимание към детето, което отчаяно се блъскаше във водата. Со Пенг изпита чувството, че очите й пламнаха в странно сияние. Поклати глава, отдавайки го на отразените във водата улични светлини.

Давещото се дете, което напразно се опитваше да държи главата си над водата, изведнъж отскочи нагоре — сякаш повдигнато от невидима ръка. Очите му с неверие се плъзнаха по кипналата вода, в тях се четеше ужас, примесен с триумф. Беше абсолютно сигурно, че коварните течения вече не могат да му навредят.

Со Пенг видя тънката струйка пот, която се плъзна по слепоочието на Лианг, душата му тръпнеше от мощните биотокове, които струяха от тялото й.

Баржата се насочи към детето, един моряк хвърли към него дебело въже. След секунда момченцето беше изтеглено на борда. Тълпата край парапета избухна в спонтанни овации.

Лианг се извърна встрани и подложи разгорещеното си лице на вятъра. Беше напълно неподвижна, а Со Пенг изпита чувството, че и двамата са увити в топлото одеяло на безкрайно спокойствие. Седнаха на близката каменна скамейка без облегалка и Лианг уморено затвори очи.

Би трябвало да е потресен от това, което току-що стори майка му, но не беше. Спомни си тежката болест на една от сестричките му преди много години. Повикаха лекар, той направи каквото можа, после, поклати глава и си тръгна. На вратата спря и тихо прошепна:

— Момичето ще умре. Облекчете страданията й, доколкото можете и се молете на Бога. Нищо друго не мога да ви препоръчам.

Естествено, тези думи не бяха предназначени за Со Пенг и той изобщо не ги чу. Но ги долови безпогрешно, отразени от съзнанието на майка му.

После проследи нейните действия. Лианг коленичи до леглото на болното дете, взе тъничките му ръце в своите и застина. Точно над главата й тиктакаше големият стенен часовник. Со Пенг беше абсолютно сигурен, че за пръв и последен път не го чу да отмерва точния час с обичайния си мелодичен звън. Имаше чувството, че къщата се къпе в концентричните окръжности на топлината и светлината, душата му потръпна от могъщата сила, която се излъчваше от окаменялата фигура на Лианг.