Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

Не виждам нищо, помисли си младият Никълъс. Но Акутагава-сан заповяда да се изкача до върха. „Успееш ли да откриеш «Гецумей но мичи», краката ти сами ще те изкачат до върха“, беше казал сенсеят.

И младият Никълъс пое нагоре, опипвайки внимателно земята пред себе си. В устата си чувстваше метален вкус, а сърцето му блъскаше така диво, че не чуваше нищо, освен него.

После, бавно и постепенно, слухът му се разтвори и за други звуци — свиренето на вятъра, шумоленето на листата над главата му, граченето на птиците, понесли се по течението.

И изведнъж видя тези птици, въпреки гъстата мъгла. Видя по-скоро неясните им сенки, очертаващи се едва-едва на фона на невидимото слънце. Главата му рязко отскочи нагоре, „Гецумей но мичи“ му позволяваше да „вижда“ през мътилката.

Усети тласъците на вятъра като движението на океански вълни. В съзнанието му изплува ясна картина на околния пейзаж, вече различаваше криволичещия ръб на пропастта, обсипан със стърчащи коренища, поставени там сякаш нарочно — за да спънат невнимателния пътешественик. Между двете неясно очертани човешки фигури потръпваше попаднала в капан дива белка, краката й бяха напрегнато присвити.

Облаците по небето се сгъстяваха, най-много след десетина минути щеше да завали. Той тръгна покрай ръба на пропастта, движеше се така, сякаш наоколо грееше ярко слънце. Същевременно разказваше на Акутагава-сан всичко, което вижда, усеща и чува. Чувстваше се като бог, но не посмя да го сподели със своя сенсей. Защото знаеше, че подобно състояние намирисва на гордост, а същността на всяко бойно изкуство изключва напълно гордостта.

Гецумей но мичи.

Всичко това си го спомням, помисли си сега Никълъс. Но защо не помня какво трябва да направя? Не мисли, заповяда си той. Не си задавай въпроси, на които не можеш да отговориш. Освободи се от всички странични мисли. А сега прогони омразата, предизвикана от загубата на паметта. Нека харагей ти покаже мичи — пътеката, която ще те отведе до това божествено състояние на духа.

Отново зае бойна стойка, но този път с болка почувства, че не знае какво върши, че съзнанието му — неспокойно и лишено от концентрация, просто следва движенията на тялото му.

Вдигна ръце, нагласи пръсти в позиция за атака и нанесе удара. След това засипа чучелото с отчаяна серия все така безсилен да разбере какво точно иска да направи. Накрая се спря и отправи поглед към пространството пред себе си, също превърнало се във враг. Гърдите му тежко се повдигаха и отпускаха.

В ушите му прозвуча гласът на Чонг, неговата майка: „Трябва да се научиш да даваш възможност на нещата да се просмукват в теб бавно и постепенно, Никълъс. Необходимо ти е търпение. Вероятно това ще бъде трудно за теб, особено ако следваш примера на баща си. Той е търпелив и едновременно с това нетърпелив. Много непостоянен. И това е странно за мен.“

Търпение. Бъди постоянен. Да, точно така.

Отново зае бойна стойка и нанесе силен удар по кожената повърхност на дървеното чучело още преди в главата му да изплуват съмненията. Болката, остра и пронизителна, обхвана ръцете му чак до раменете, но той продължаваше да удря — все по-силно и по-силно, с някакъв отчаян страх, че силите ще го напуснат. Забравил дори мъдрия съвет на майка си, той продължаваше да се бори с демоните, които се блъскаха в душата му.

Отворил уста като риба на сухо и облян в пот, Никълъс най-сетне се стовари върху татамите, останал без капчица сила. Протегна ръце, обви ги около кожения чувал и се разрида.

Нанги се върна в сградата на концерна и прослуша внимателно разговора, които беше водил с Кусунда Икуза. Беше утро, панорамата на токийския център се очертаваше зад прозореца на кабинета му като сияйна гора, залята от щедрите лъчи на лятното слънце. Отвинти драконовата глава, която представляваше дръжката на бастуна и извади от кухината миниатюрен магнетофон.

Прехвърли микрокасетата в стереосистемата на кабинета и скоро от говорителите зазвуча гласът на Кусунда Икуза, който говореше за „Тенчи“ и необходимостта да бъде предаден Никълъс Линеър.

Нанги се облегна назад във въртящото се кресло, потисна желанието си да запали цигара и се замисли за своя приятел Сеичи Сато. За великолепния боец Сато, който беше верен до гроб на своите приятели и страшилище за враговете си. И за пръв път осъзна, че между Никълъс и Сато има твърде много общи неща.

Нанги знаеше, че никога не би могъл да предаде Сеичи.