Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

Докато слушаше отново разговора си с Икуза и ритмично почукваше с пръст по устните си, той обръщаше внимание не само на смисъла на думите, но и на нюансите и интонацията, с които ги изричаше Икуза. Така щеше да разполага с възможно най-точна преценка за проведения разговор. И други хора, в друго време, се бяха опитвали да притискат Нанги до стената. Но всички бяха удряли на камък. Все пак с Икуза нещата стояха различно. Икуза беше „Нами“, а „Нами“ — за добро или лошо, беше самата Япония.

Нанги се чувстваше затворен в капан. Можеше да се измъкне през единствения изход, само ако предаде Никълъс Линеър.

Записът свърши, в кабинета увисна тежка, някак заплашителна тишина. Нанги извади касетката от уредбата и я пъхна в джоба си. После завинти дръжката на бастуна и излезе от кабинета.

На улицата откри свободна телефонна кабина, набра един номер и пусна съответната монета. След първото позвъняване отсреща прозвуча записано на магнетофон съобщение. Нанги го изчака да свърши, преброи до три и каза една-единствена дума в мембраната. После прекъсна линията, но не излезе от кабината. Зачака с пръсти върху бутона и се направи, че говори по телефона. Двамата, които чакаха пред кабината, скоро изгубиха търпение и си тръгнаха.

Той пусна бутона и набра отново същия номер. След три сигнала насреща се обади жив човешки глас. Нанги не се представи, отсреща не го попитаха кой е. Бавно продиктува един адрес и прекъсна разговора. След това се върна в кабинета си.

Останалата част от деня прекара с програмистите на компанията в напразни опити да открият произхода на тайнствения вирус, който беше проникнал в електронните им архиви. Изпитваше остра нужда от практичните съвети на Никълъс, липсата им преживяваше като безвъзвратна загуба на близък роднина.

Късно следобед излезе от кабинета си и потъна в уличната блъсканица. Познаваше квартала Акихабара като петте си пръста. След войната в Тихия океан тук се вихреше страхотна контрабанда, някои хора с достатъчно мозък в главата направиха за една нощ цели състояния. Именно тук беше започнал новият живот на Нанги, доста преди да овладее тайните на „канрьодо“ — строгата система на самурайската бюрокрация.

Днес Акихабара беше жив паметник на свръхразвитата японска икономика. Тесните извити улички се пръскаха по шевовете от магазини и магазинчета, натъпкани с електроника от всякакъв вид и предназначение, голяма част от която беше произведена за износ.

От огромните рекламни плакати на последни модели компактдискови устройства или стереосистеми се хилеха боядисани с ярки цветове лица на пънк фенове със стърчащи във всички посоки коси. Русокоси американки примираха от екстаз с последен модел стереослушалки на главите и ритмично поклащаха стройни фигури от телевизионни екрани с невероятни размери. Рок и поп музика се лееше от широко отворените врати на магазините, смесваше се в невероятна какофония е настойчивите реклами от ярките електронни пана, улиците бяха претъпкани с народ.

Акихабара винаги беше оживен и това именно бе причината Нанги да се насочи към него. В тази лудница никой, дори случайно, не би могъл да подслуша и една дума от разговора, който се канеше да проведе.

Видя Плъха пред една ярко осветена витрина, очите му с интерес наблюдаваха как Дейвид Бауи отпива глътка безалкохолно на широкия телевизионен екран, после на негово място се появи неизбежната усмихната хубавица — съвършена икона на новата вълна.

Плъха усети приближаването на Нанги, без да извръща глава. Беше нисък и мургав здравеняк със заплашителен вид, грапаво от някогашна шарка лице и масивна брадичка. Наричаха го Плъха заради стремежа да колекционира връзки и поверителни сведения със страстта, с която други хора колекционират антики. Нанги го, познаваше от много години и му вярваше безрезервно. За разлика от повечето свои колеги, Плъха не беше просто наемник, който приема най-изгодното предложение. Когато човек ползваше неговите услуги, той можеше да бъде сигурен, че всичко ще бъде наред.

Плъха харесваше Нанги. Нещо повече — обожаваше го. Преди много години Нанги беше успял да измъкне сестра му от лапите на клана Якудза и това беше „гири“ — услуга, която Плъха никога нямаше да забрави.

Нанги мина край витрината и Плъха бавно го последва. След малко ускори крачка, задмина възрастния бизнесмен и се отправи към най-оживената част на Акихабара, с тесни, претъпкани с хора улички. Нанги мълчаливо го следваше. Скоро изгуби представа колко, пъти се разминаваха и изпреварваха, в колко магазинчета влизаха и излизаха.