Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

Командир Омукае си оставаше нейният любимец в отдела, единственият мъж, който оценяваше способностите й. И въпреки всичко Томи изпитваше смъртен страх от него. Защо? Преди всичко, защото се различаваше от останалите — а това е повод за подозрение в душата на всеки японец. В тази страна всички се стремят към пълна анонимност, искат да са част от тълпата и нищо повече. Обличат се еднакво, предпочитат сивите цветове, позволяват си по-ярко облекло единствено по време на официалните религиозни церемонии. Всички се стремят към безупречна и вярна служба на своята компания, на страната си. Това не беше саможертва, както се беше изразил пред нея някакъв чужденец, не — това беше просто дълг. Всеки японец разбира същността на понятието дълг, всеки съзнава, че без дълг животът се превръща в хаос и става напълно безсмислен.

Всеки японец, с изключение на Сенжин Омукае. И терористите от „Червената армия“, разбира се. Докато безцелно разместваше бумагите по бюрото си, Томи се замисли за начина, по който командир Омукае беше успял да проникне в мисловните процеси на терористите. Беше интересно, интригуващо… Но той едва ли възприемаше живота единствено като начин да проникне в поведението на противника.

Това също беше част от значението на онова, което и каза за черните овце.

В душата й нахлуха спомените от детството, от суровото майчино възпитание. Откакто се помнеше Томи беше тази, която отговаряше за измиването на ориза. В началото, когато допускаше известно количество зрънца да паднат в мивката, майка й грубо я отместваше встрани, а обичайното наказание беше оглушителен плесник.

Когато порасна, неизменно се хранеше последна от семейството. Баща й — мълчалив и разсеян, винаги получаваше огромни порции, същото важеше и за по-големия й брат, който пък се държеше надменно и арогантно с всички. Томи и майка й се задоволяваха с това, което остане. А то никога не достигаше.

Веднъж, когато Томи остана съвсем гладна след вечерята, тя си позволи да попита защо трябва да се хранят по този начин. „Трябва да си доволна и на това — беше отвърнала майка и. — Баща ти и брат ти работят по цял ден, наш дълг е да ги храним добре. Ние, жените, по цял ден си стоим у дома. Не ни трябва кой знае колко храна…“

Друг път попита защо брат й не вземе да им помогне в тежката кухненска работа, а майка й изпадна в истински ужас: „Какви мухи ти бръмчат в главата, Господи? — извика тя. — Допуснем ли подобно нещо, всички съседи ще разберат, че не ни бива за нищо и мъжете са принудени да ни помагат!“

Мъжкото присъствие в селската им къща беше тежко като буреносен облак, дори най-слънчевите летни дни изглеждаха сиви и мрачни от него. Поне така си мислеше Томи в онези години.

Когато достигна „текирей“ — възрастта за омъжване, Томи учеше в Токио. Една вечер, малко преди изпитите за матурата, се обади брат й. Преди няколко години, след смъртта на баща им, той пое функциите на глава на семейството. И в много отношения се оказа далеч по-лош от баща им. Докато старият беше доволен да вижда семейството единно и работливо, синът показа огромно желание да се разпорежда с живота на всички. Томи вдигна слушалката със свито сърце. Братът съобщи, че й е намерил подходящ съпруг и тя веднага трябва да се прибере у дома за сватбените приготовления.

Томи разбра, че е настъпил най-важният миг в живота й, че от това, което ще каже на брат си, зависи нейното бъдеще. Черни демони се заблъскаха в душата й, мисълта й неволно се завърна към строгото възпитание, което бе получила от майка си. Почувства как решителността й започва да се топи, сърцето й се изпълни от желание за подчинение пред авторитета на главата на семейството, пред съдбата, отдавна предначертана за момиче като нея.

После пред очите й изплува лицето на майка й — бледо и изпито, вечно тъжно и угрижено. Тази жена никога не беше се усмихвала, а Томи знаеше, че и никога не беше живяла. Беше се жертвала в служба на семейството, беше се превърнала в робиня на син и съпруг, постоянно загрижена за мнението на съседи и роднини. И Томи осъзна, че по-скоро би прерязала вените си, отколкото да повтори живота на майка си.

Затова пое дъх и каза в слушалката:

— Няма да се върна у дома!

После тръшна телефона и хукна към банята. Стигна там миг преди вечерята да изскочи обратно от устата й.

После, след минути, които й се сториха часове, тя се промъкна в леглото, дръпна чаршафите чак до брадичката си и остави лампата да свети. Въпреки това трепереше като от треска.