Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

— Под музиката на Дейвид Бауи обикновено мастурбирам — отвърна тя. — Ти мастурбираш ли понякога, Кук?

— Въпросът ти е много странен — преглътна с неудобство той, отново смаян от способността й да го шокира.

— Така ли? — учуди се тя. — Но защо? Това е просто един от параметрите, който те прави такъв, какъвто си — един от многото обикновени хора.

Той се надигна и спусна краката си на пода, решил твърдо да сложи край на тези настроения. Чувстваше се неудобно от рязката й, някак съвсем детска прямота. Същевременно си даваше сметка, че тя съвсем не е дете.

— В Америка подобни неща не се дискутират — рече той.

— Дори между съпрузи?

— Ние не сме съпрузи, Шизей. Ние сме почти непознати. — После, усетил проницателния й поглед върху лицето си, някак без да иска добави: — Дори и съпрузите невинаги ги дискутират.

— Но това е глупаво — отвърна тя. — Мастурбирането е естествено като голото тяло, като самия секс. А американците се срамуват от него!

— Доколкото зная, в Япония също има доста неща, за които не е прието да се говори.

— Искаш ли да говорим за тях?

Брандинг с недоверие я погледна.

— Ами „ката“?

Шизей се размърда върху леглото, стисна между прасците си цветния чаршаф, с който беше покрита, и ловко го метна към дъските на пода, потъмнели от старост.

— Учили са ме, че ако нещо е скрито под леда и ти го усещаш без да си в състояние да го видиш — то все пак е там движи се и нарушава спокойствието на водата…

После разтвори бедра и изви гръб, за да привлече погледа на Брандинг.

— Ела тук, Кук — дрезгаво добави тя. — Мисля, че още не съм свършила с теб, пък и ти с мен!

Джъстин излетя от гимнастическия салон на Никълъс и се отправи към кухнята. Вътре обаче не можа да си спомни какво искаше да приготви за вечеря. Не усещаше никакъв глад, а ако Никълъс е гладен — нека сам си приготви вечерята, реши тя.

После си даде сметка, че не се чувства добре в нито едно от многобройните помещения на този дом. Излезе навън, спусна се по стълбите на верандата и се насочи към огромния японски кедър. Подмина кичестото дърво и започна да се разхожда във все по-сгъстяващия се вечерен здрач. При каменната чешмичка, която Никълъс й показа за пръв път преди три години, се озова напълно случайно.

„Жадна съм“, беше казала тогава тя, жадна беше и сега. Наведе се, взе ръчно правения бамбуков черпак и отпи няколко глътки. Очите й се спряха на дъното на малкото басейнче, върху което беше издълбан йероглифът, означаващ „мичи“ — пътека, пътешествие.

Нима съдбата й беше определила да остане тук в Япония? Нима това беше единствената посока на нейната пътечка, единствената цел на нейното пътешествие в живота? Възможно ли е това? Винаги беше вярвала, че пътешествието в живота се състои от много и различни пътеки, които водят във всички посоки на света. Е, и какво от това? Направи опит да си представи живота си без Никълъс, но видя единствено ужасната самота, която я чакаше там. Да живее някъде без него би било истинско мъчение, тя знаеше, че умът и душата й винаги ще бъдат при него. Не желаеше да прекара остатъка от дните си като емоционален инвалид.

От друга страна си даваше сметка, че така повече не може да продължава. Беше изцяло зависима от Никълъс, той беше нейното пристанище — особено тук, в Япония, където не познаваше никого и се чувстваше нежелана. В началото всички се държаха приятелски, не, не — по-скоро любезно , поправи се бързо тя.

Всички, на които я представяха Никълъс или Нанги, бяха толкова сладникаво любезни, че тя не можеше да ги понася. Няма човек на този свят, който да е наистина толкова любезен — тя беше твърдо уверена в това. В същото време Никълъс постоянно й втълпяваше, че японците ценят изключително високо проявите на искреност.

Нещо й се изплъзваше, но какво беше то? Нима беше луда, защото не вярваше, че някога ще бъде приета в обществото, дори и на най-близките японски приятели на Никълъс? Не, това не може да е истина.

Отново бе обхваната от чувството, че нещо важно й се изплъзва, че не може да открие разковничето, което би й обяснило неразгадаемото поведение на японците.

Джъстин си даде сметка, че сега повече от всякога изпитва нужда от подкрепата на Никълъс. Не трябва да му позволява да я отблъсне, трябва да се вкопчи в него с всичките си сетива. Дълбоко в душата си беше убедена, че двамата ще бъдат в състояние да преодолеят всички изпитания на съдбата, стига да се държат един за друг и да прогонят настанилото се помежду им отчуждение.