Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

— Ще ви налея — дрезгаво отвърна той.

Когато се върна от кухнята, видя, че тя се беше настанила точно срещу мястото му край малката, покрита с опушено стъкло масичка. Подаде й чашата и седна. Наметката й беше разтворена, тялото под нея беше гладко, без никакви косъмчета. Имаше нещо замайващо и хипнотизиращо в тази хладна, мека и безкрайно гладка кожа. Сега още повече му приличаше на дете. Подобно на повечето американци, Брандинг неволно свързваше окосмяването на тялото със зрелостта.

Същевременно беше безкрайно далеч от детето. Бикините й представляваха три миниатюрни триъгълничета на кафяво златни ивици, всичко под тях беше толкова качествено, колкото изглеждаше. Формата на тялото й не скриваше нищо, нито пък загатваше за някаква моминска незрелост.

— Изненадан съм, че ви виждам — каза той.

Очите й, тъмни като кафето в чашата пред нея, се спряха открито върху лицето му.

— Исках да видя къде живеете — каза тя. — Това ще ми позволи да науча за вас далеч повече, отколкото сам бихте признали.

Той отбеляза, че тя не споменава нищо за злополучния край на първата им среща. Явно нямаше никакво намерение да се извинява.

— Защо проявявате интерес към мен?

— Това е подозрителен въпрос.

— Не съм подозрителен, а по-скоро любопитен — отвърна малко колебливо Брандинг.

— Вие сте властен, привлекателен и интелигентен — отвърна Шизей. — Защо да не проявявам интерес към вас?

— Жена ми почина едва преди шейсет дни.

— Какво значение има това за нас?

— Покрай другите неща има и период на траур, който трябва да се спазва — отвърна той, после с лекотата на опитен политик прибягна до един от собствените й изрази: — „Ката“, подходящата форма на поведение. На всичкото отгоре точно сега съм в разгара на жестока битка със сенатора Дъглас Хау. Той е умен и безскрупулен, съветниците му — също. Това е достатъчно опасно, но за мен е още по-опасен фактът, че зад гърба му стоят хора с огромно влияние и купища пари. Затова не мога да си позволя нищо, което би му дало възможност да опетни името ми.

— Разбирам — кимна Шизей и се усмихна. После остави празната чаша на масичката и стана да си върви: — Благодаря за кафето и откровеността.

Беше сбъркал. Кожата й не приличаше на мрамор. По-скоро наподобяваше ранна лятна праскова — от онези златисти плодове, които човек нетърпеливо захапва и се опива от сладост, докато лепкавият сок се стича по брадичката му.

Брандинг импулсивно се наведе напред и хвана ръката й над масичката.

— Не си отивайте! — прошепна той, сам учуден от силата на желанието си. — Останете още малко!

„… Отне повече от два часа, за да бъде извадена жертвата“ , прозвуча в главата му гласът на онзи репортер, а камерата се приближаваше за снимки в едър план. Едър план на Мери. На неговата Мери! Мили Боже!

Престани, заповяда си той и неволно затвори очи. Какъв смисъл има? Мери минаваше по този път два пъти седмично в продължение на години. Как би могъл да я предпази? Отговорът на този въпрос беше очевиден — не би могъл да стори нищо. И именно поради това чувството му за вина беше толкова пронизващо, понякога дори разкъсващо вътрешностите му.

— Добре, ще остана — промълви някак неутрално Шизей.

Той отдръпна ръцете си.

— Както желаете, няма да настоявам повече.

Тя се разходи по верандата, малко старомодна, но уютна с пълзящите растения край стените. Мери много я обичаше, лично бе обсъждала плановете с архитекта. Разположени на три метра една от друга, масивните дървени колони подпираха навеса, който същевременно представляваше и основа на терасата на горния етаж.

Обзет от внезапно любопитство, Брандинг вдигна глава:

— Така и не ми казахте с какво се занимавате — промълви той.

— С обществена дейност — отвърна Шизей. — Ангажирана съм с различни международни организации за опазване на природната среда.

Брандинг си представи купищата подобни дейци, които гъмжаха в политическите кръгове на Вашингтон и поклати глава:

— Тази работа не е от леките.

— Направо е невъзможна — усмихна се тя. — Но все някой трябва да я върши. А ние, японците, отдавна се славим като защитници на безнадеждни каузи.

Хвана се за една от колоните и се завъртя около нея — едно стряскащо повторение на това, което вършеше Мери, когато изпитваше удовлетворение от своята благотворителна дейност, или пък се радваше от приемането на важен закон.

Брандинг стана и я последва, без да отделя очи от стегнатото й тяло. Приличаше му на безгрижно подскачащо животинче, спокойно и весело. В душата му се промъкна странно задоволство, примесено с онази едва доловима тъга, която човек изпитва при първия полъх на есента. Беше толкова необичайно чувство, че Брандинг го сподели с Шизей — някак неволно и почти импулсивно.