Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

Котън Брандинг се събуди с необичайно чувство за сексуално напрежение. Ерекцията му беше толкова силна, че не спадна дори след уринирането.

Сънува Шизей.

В съня си чуваше музиката, усещаше бедрата й, а най-вече това, което се криеше между тях. Бяха се любили в такт с музиката, бавно кръжейки по плочките на дансинга, пред очите на оркестъра. Брандинг се изчерви от спомена за този сън. Обля главата си със студена вода, сякаш това щеше да му помогне да се отърве от натрапчивото видение.

После в съзнанието му изплува Мери, мъртва едва от два месеца. Отново видя как вадят тялото й от смачкания мерцедес, ударен челно от тежък камион, шофьорът на който бе изгубил контрол над управлението и бе минал в платното за насрещно движение на вашингтонската магистрала 295. Телевизионният репортер съобщи, че полицията била принудена да използва оксижен, за да я извади от смачканите ламарини, станали неин ковчег.

Надвесен над малкия умивалник, Брандинг потръпна и стомахът му изхвърли навън всичко, което беше останало в него от предишната вечер. Това му помогна да се справи с ерекцията, сънят също се разтопи и изчезна.

Взе душ, нахлузи къси панталони, зелено поло и леки чехли, след което се отправи към кухнята. Подобно на всички помещения в този дом, кухнята беше огромна — пълна със златиста светлина, въпреки ранния час. Зад прозореца се виждаха пясъчните дюни и водите на Атлантическия океан, които неуморно атакуваха брега.

Кафето се приготви автоматично от някаква западногерманска машинка, която Мери беше поръчала от каталога „Уилямс-Сонома“. Брандинг никога не беше виждал смисъла от подобни уреди, но тази сутрин беше доволен от наличието й. Пъхна един замразен кроасан в микровълновата печка, изчака го да се затопли и го прехвърли в картонена чиния.

Излезе на верандата, отпи глътка кафе и захапа кроасана. Очите му се спряха на телефонния апарат, над главата му крякаха гларуси. Не усети вкуса нито на кафето (което беше отлично), нито на кроасана (който и без това не струваше). Мислеше си дали да позвъни на Типи Норт — домакинята на снощния маскарад — и да поиска от нея телефона на Шизей, или поне фамилното й име. Бяха изминали три дни от тяхната среща — цяла вечност.

В същия миг издрънча звънецът на входната врата. Хвърли машинален поглед на часовника си — беше едва осем сутринта, при това в неделя. Някой вероятно се е объркал. Продължаваше да гледа апарата, забравил напълно за закуската си. Входният звънец отново се обади, но той не му обърна внимание. Не беше в настроение за гости, а и този, който беше решил да се появи толкова рано, сигурно ще се окаже невероятен досадник.

Гларусите продължаваха да кръжат с крясъци ниско над водата, нощната влага между дюните чакаше екзекуцията си от слънчевата светлина. Присвивайки очи, той можеше да види изсъхналите останки от подковообразен рак, древната сивкавочерна коруба остро контрастираше с белия пясък.

По дървените стълби, водещи към плажа, се разнесоха стъпки и той извърна глава. Някой идваше по пътечката между дюните, която наскоро бе направил по настояване на местната комисия за опазване на природната среда.

Фигурата изскочи от утринните изпарения и се потопи в ярката слънчева светлина. Тя падаше под такъв ъгъл върху нея, че отначало той я помисли за гола. С приближаването й обаче той забеляза най-оскъдните бикини, които беше срещал в живота си. Тялото наистина беше полуголо и принадлежеше на Шизей.

Брандинг беше толкова изненадан, че изобщо не си направи труда да отговори на въпроса й.

— Защо не отваряте? — попита го тя, сякаш изскочила направо от съня му. — Кук! — подвикна тя. — Нали казахте, че мога да ви наричам с това име?

— Така ли ви казах? — объркано попита той, а в душата му се появи чувството, че е пристъпил важна клетва. Битката му със сенатора Дъглас Хау беше в разгара си и той не би трябвало да се занимава с никакви жени, особено пък с тази. Въпреки това не я отпрати, очите му лакомо поглъщаха стройното й тяло.

Забелязала втренчения му поглед, Шизей извади от платненото сакче през рамото си лека бяла хавлия и се наметна с нея.

А Брандинг откри, че желанието му да я сграбчи в прегръдките си може да се сравни единствено с болката от животинското ухапване. Усещаше онези могъщи приливи на сексуално желание, които не беше изпитвал от младежки години, лицето му пламтеше.

— Остана ли ви кафе? — попита Шизей.

Върху прасеца й бяха полепнали ситни песъчинки във формата на странен овал. Те контрастираха с гладката й кожа по толкова особен начин, че Брандинг почти се преви на две от болката в слабините си.