Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

Когато пристигна на местопрестъплението в клуба „Силк Роуд“ и видя обезобразеното тяло на нещастното момиче с името Марико, в душата й изплува именно споменът за окончателния разрив със семейството й, с целия й живот. Японците изживяват подобен разрив така, както биха преживели раздялата с крак или ръка. През последвалите дни и месеци на разследване Томи някак неусетно започна да мисли за жертвата като за сродна душа, която просто бе имала лош късмет — далеч по-лош от нейния собствен. Едновременно с това решимостта й да открие убиеца нарастваше.

Отвори досието на Марико и отново се зачете в събраните материали. Кой беше сторил тези ужасни неща на бедното момиче? Какъв тип съзнание е способно на такова зверство?

Опита похвата на командир Омукае — да се постави на мястото на убиеца. Не успя. Просто не можеше да мисли по такъв чудовищен начин.

С отчаяние продължи да прелиства страниците. С отчаянието на Марико. Тук имаше толкова много загадки, а тя не можеше да даде отговор на нито една от тях. Кой е убил Марико? Защо? Какво означава написаната с кръв бележка — „Това можеше да бъде и жена ти“? За кого беше предназначена? Може би за полицията? Кой друг би могъл да открие трупа? Имат ли някакво значение микроскопичните частици ръжда в прободните рани по гърдите на момичето, открити при аутопсията? Дали Марико е имала сериозен приятел, кой е той?

Сега началникът беше наредил разследването да бъде прекратено, на папката да се постави етикет с лаконичен и тъжен за нея надпис: „Неразкрито убийство“. Томи не можеше да събере сили, за да изпълни заповедта. Недокоснатото лице на Марико я гледаше с ням укор от зловещите снимки, които бяха направили служебните фотографи. Нима от младата и жизнена девойка на име Марико ще останат само тези нечовешки остатъци? Не е честно, не е правилно!

Дълг, въздъхна Томи, изтри една самотна сълза от скулата си и затвори папката. После вкара в компютърния си терминал името на Никълъс Линеър и след секунда екранът се изпълни от базисната информация за този човек. Натисна клавиша за разпечатка и принтерът тихо затрака. Извади от улея гъсто напечатаните листове, сви ги на руло и ги тикна в чантичката си, без дори да ги погледне.

Томи си даваше сметка, че трябва да обуздае на всяка цена чувствата си по отношение на командира Омукае. В съзнанието й отново изплува лицето му по време на разговора в неговия кабинет. Каква глупачка се показа, Господи. Ех, ако беше успяла да му каже нещо наистина умно, нещо, което…

Стисна главата си с ръце и отчаяно въздъхна. Сенжин Омукае я привлече неотразимо още в мига, в който го зърна, и това беше факт, който вече не можеше да скрие от себе си. Но нима той й разкри нещо за себе си? „Между нас има нещо общо… И двамата сме черните овце на отдела.“

Поличба ли е това?

Отново усети присъствието му до себе си, ноздрите й отново се изпълниха с аромата на мъжкото му тяло. И тези очи, заковани в лицето, очи, които проникват до дъното на душата! За един кратък и почти неуловим миг той бе успял да прониже цялата същност на живота й, да освети най-дълбоките и най-беззащитни гънки на сгърчената й от религиозен трепет душа. Гърбът й се разтърси от остри конвулсии.

Томи знаеше, че е влюбена в командира Омукае. Което беше лошо, тъй като знаеше и друго — оковани в железния правилник на отдела, никой от тях не можеше да направи каквото и да било. Някога си беше въобразявала, че е достатъчно умна, за да избягва капаните, които й поставя животът. От първия действително бе успяла да се измъкне, но сега бе попаднала в нов, много по-здрав капан.

Никълъс остана неподвижен дълго след като Джъстин с препъване напусна салона за тренировки. Затвори очи, заспа и започна да сънува. Сънят му беше тежък, разтърсван от ужасни кошмари. Видя се безпомощно прикован за гола скала, над него се вият любопитни корморани и неспокойно грачат. Той се надига с мъка и вижда контурите на смъртта, плуващи в блестящото море като стройна шхуна.

На разсъмване се надигна, не беше в състояние дори да отиде до стаята на Джъстин и да поговори с нея. Пред него се изпречваше коженото чучело — най-големият му враг в този момент. Огледа го с присвити очи, после в съзнанието му отново изплува лицето на Акутагава-сан. „Ще изгубиш, «Гецумей но мичи» в мига, в който започнеш да мразиш“, беше го предупредил той.

Озова се на някакъв хълм. Изпаренията край него бяха толкова гъсти, че денят се превръщаше в нощ. Някъде пред краката на младия Никълъс зееше дълбока пропаст, чието дъно се губеше сред урвите на долината. За да стигне дотук, му бяха необходими шест часа упорито изкачване. Една погрешна стъпка и щеше да се срине в бездната, щеше да прекърши гръбнака си в острите скали.