Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

Най-сетне Плъха се обърна и отправи широка усмивка към Нанги. Изравниха крачка и забавиха ход.

— Трябваше да проверя дали обстановката е спокойна — обясни Плъха. Което означаваше, че е проверявал дали някой не проследява Нанги. — Но не беше.

— Зная кой може да бъде — кимна Нанги.

— Има ли непосредствена опасност? — стегна се Плъха. Иначе казано, той питаше дали веднага да отстрани преследвача.

— Още не.

Плъха спря пред някаква витрина, сякаш целият му интерес се насочи към портативните компютри зад стъклото. Но Нанги знаеше, че върши това единствено заради него — да му даде възможност да си поеме дъх след изморителната обиколка. Плъха проявяваше любезност.

— С какво мога да ви бъда полезен, Нанги-сан?

Нанги го изчака да тръгне. Не искаше да говори докато стоят на едно място, тъй като си даваше сметка за възможностите на „Нами“ в областта на проследяването.

Изминаха още две преки, пробивайки си трудно път сред тълпите немски туристи, които сякаш искаха да изкупят всичко пред себе си.

— Тази сутрин ни се случи нещо доста неприятно — започна най-сетне Нанги. — В компютърната ни мрежа проникна неизвестен вирус.

Плъха изглеждаше изненадан.

— Лично ви доставих системата за компютърна защита — рече той. — Бях абсолютно сигурен в нейната надеждност!

— И наистина беше — кимна Нанги, докато с мъка си пробиваше път сред навалицата. — До днес. — В ръката му се появи триинчова дискета: — Тук е записът на цялата операция.

Плъха я прибра в джоба си с лекотата на келнер, които приема бакшиш, после каза:

— Веднага ще се заема с нея.

— Разчитам на теб. Всичките ми специалисти работят по този проблем, но те не притежават твоите източници на информация. — Бастунът на Нанги звучно потропваше по паважа: — Искам да те помоля и за още нещо, което е изключително спешно — добави той. — Кусунда Икуза.

Плъха безгрижно си подсвиркваше, след малко спря пред някаква сергия и насочи пръст към разноцветните мигащи светлинки. Гледан отстрани, той приличаше на търговец, който хвали стоката си.

— Преди всичко искам да се уверя, че съм ви чул правилно — каза той, когато отново поеха напред.

— Да, ако имаш предвид „Нами“ — кимна Нанги.

Разминаха се с банда хлапаци в черни кожени якета, намазани с брилянтин прически в стил 50-те години и заплашително подрънкващи с вериги в ръцете си. Обвиваха ги облаци цигарен дим, а тълпата се разцепи да им направи път.

Плъха им подхвърли нещо, рокерите се ухилиха и го поздравиха с вдигнати палци.

— Как да обработя обекта? — попита миг по-късно Плъха. — Претърсване, опис на имуществото, изготвяне на каталог?

— Не — поклати глава Нанги. — Искам да го компрометираш.

Плъха прие това, без да му мигне окото.

— Срок?

— Вчера — отвърна Нанги.

— Работата започва да ми харесва — ухили се Плъха.

Походката на Сенжин Омукае беше неповторима — лека и пъргава, едновременно с това заплашителна като вълните на океана. Страничният наблюдател оставаше с чувството, че костите на този човек са направени от каучук и никога не могат да се пречупят. Това забелязваха преди всичко жените — някак подсъзнателно, с остатъка от обичайното си атавистично мислене. Мъжете бяха единодушни, че Сенжин е опасен, но спираха дотам. Докато жените виждаха тази опасност и в друга светлина, която някак неволно ги привличаше. В близост с нея се чувстваха освободени, сетивата им се изостряха. Виждаха повече, усещаха повече, вкусваха повече… Влюбваха се в Сенжин, без да си дават сметка, че обичат не него, а това странно и силно привлекателно сияние, което той излъчваше.

Самият Сенжин не се стараеше да отчита подобни особености, никога не правеше разлика между двата вида любов. За него любовта беше една изкуствено създадена емоция, натежала от самозаблуда и опасна страст — неща, които неизбежно водят към алчността, ревността и завистта.

Сенжин се засмя. Ако беше малко по-млад, той сигурно би могъл да се види в ролята на някой от онези зализани хлапаци, които рекламират продукцията на „Хитачи“ или „Мицубиши“, усмихващи се ослепително на тълпата свои обожатели, залепени за петдесетсантиметровите си екрани от катодни лъчи, готови да танцуват с него, готови да пеят с него някоя от безсмислените рекламни песнички, готови да му отделят цялото си внимание във времето между новините и поредната, очаквана с нетърпение сантиментална глупост, с която си тъпчеше националната телевизия.