Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

Притежаваше лице, за което рекламните агенции и огромните търговски конгломерати даваха мило и драго; лице, което техните агенти търсят под дърво и камък, за да го превърнат в своя стока — скъпа, популярна, печеливша. Лице — красиво и лишено от бръчки; лице, от което се излъчва едва доловима женственост; лице — меко, приятно, съвършено…

Тези качества съвсем не намаляваха привлекателността му в очите на обратния пол. Дори напротив, тъй като Сенжин притежаваше лицето на обречените японски герои, обичани от народа във всички епохи и при всякакви стечения на обстоятелствата.

Приятелките му бяха много и различни, но всички без изключение в един момент се озоваваха в театъра кабуки и гледаха пиесата „Музуме Дойожи“.

Това беше любимата пиеса на Сенжин, той я гледаше ненаситно и жадно, с онази смесица от ужас и любопитство, с която се гледа кърваво пътнотранспортно произшествие. В подобно състояние на човек му се иска да извърне глава, но не може — продължава да гледа отвратителната картина, макар стомахът му да започва да се бунтува.

„Музуме Дойожи“ пресъздаваше легендата за Кийохиме — вещицата, която се влюбва в един млад будистки монах. Той се разкъсва между чувствата си към нея и обета към своята вяра. Успява да се изплъзне от опитите й да го прелъсти — отначало деликатно, а след засилването на чувствата й — и доста грубо.

В крайна сметка монахът решава да напусне родния си град, но Кийохиме се втурва подир него и прибягва до различни заклинания, за да го държи в близост до себе си. Накрая се превръща в огромна змия.

Монахът, изпаднал в ужас от свръхестественото превъплъщение на своята противница и любима, търси спасение под огромна камбана.

Змията Кийохиме бавно увива мазните си пръстени около нея, но не може да стигне до своя любим. Разгневена, тя се отдръпва назад, бълва огнено дихание; демонично и страшно, което стопява метала. Злощастният й любим се превръща в пепел и така заплаща за своето нежелание да сподели чувствата й.

Сенжин гледаше тази пиеса в стил кабуки така ненаситно и пламенно, сякаш за пръв път присъстваше в залата. Душата му се гърчеше между възхищението и ужаса, очите му възбудено светеха, особено при наближаването на страховитата развръзка.

След това завеждаше приятелката си на богата вечеря и между ордьоврите и неповторимия на вкус бифтек „Кобе“ обсъждаше с нея психологическите аспекти на пиесата.

Именно психологическият резонанс на „Музуме Дойожи“ или по-скоро начинът, по който Сенжин възприемаше този резонанс, привличаха толкова силно доктора. Но и той, по личното мнение на Сенжин, приличаше на безкрайната върволица от неговите приятелки — възхищението му към Кийохиме го привличаше все по-силно и по-силно.

— Жената-демон е близък до нас образ както благодарение на митологията, така и на собствената ни психика — казваше доктор Муку. — Не е изненадващо, че вашият… хм… обект, се чувства запленен от подобно създание.

Естествено, доктор Муку не знаеше, че става въпрос за личните чувства на Сенжин. Полицейският началник беше се появил в кабинета му с версията, че иска да създаде ясен психологически портрет на човек, който е заподозрян в извършването на няколко убийства. Даде някакво измислено име на „заподозрения“, но можеше да бъде абсолютно спокоен, тъй като знаеше, че доктор Муку не се интересува от личността, а единствено от „патологията на престъплението“.

Сенжин, естествено, имаше коренно противоположни интереси. Първата си връзка с психиатъра установи преди няколко години, когато разследваше един особено тежък случай на поредица от жестоки убийства. Тогава му се обади по телефона, по-късно започнаха и да се срещат. Психиатърът прие желанието му тези срещи да бъдат запазени в тайна като съвсем естествено. Дори нещо повече.

— Надявам се, че няма да се обидите, ако ви помоля да не влизате и излизате от кабинета ми през общата чакалня, капитане — каза доктор Муку по време на онзи първи телефонен разговор. — Някои от пациентите ми са прекалено чувствителни, а вашата полицейска униформа ще разтревожи не само тях, а и моя персонал. Далеч по-добре ще бъде да използвате задния вход, който води направо към улицата. Така ще бъдем спокойни, че никой няма да ви види и да приеме по погрешен начин вашето присъствие тук.

Сенжин се съгласи и скоро започна да посещава доктор Муку всеки ден. Прекарваше в кабинета му най-малко час и съвсем като пациент и драматург на „кабуки“ го омотаваше в концентричните кръгове на лъжата и истината и многобройните комбинации между тях. — Правеше го с такова увлечение, че често сам вече не знаеше къде преминават техните граници.