Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

— Светът е игрището на Сатаната, Котън. Никога не забравяй това! — Единствено тя сред всички членове на семейството продължаваше да го нарича Котън, а не Кук, макар именно тя да беше измислила прякора му. — Труди се упорито, не се поддавай на разточителство, бъди дисциплиниран! Остани на тясната пътечка, която Бог ти е предопределил и ще бъдеш в безопасност. Отклониш ли се от нея дори за миг, всичко добро у теб ще повехне и умре!

Сега, впил поглед в блестящочерните очи на. Шизей. Котън Брандинг отново си спомни за мама Бес, и тясната пътечка. Вероятно духът й е изключително доволен от факта, че тленната му обвивка премина в отвъдното още преди той да бе избрал политическата кариера. Защото беше абсолютно убедена, че само той — първородният й син, ще превърне в действителност най-голямата мечта на нейния живот и ще приеме духовен сан.

Всъщност, ако мама Бес беше жива днес, тя едва ли би била толкова недоволна от избора му, помисли си Брандинг. Защото в дълбоката си същност неговата дейност също представляваше борба е несправедливостите на този свят. И защото, работейки в своя Содом, той бе устоял на всички изкушения да се отклони от тясната пътечка на детството си.

После очите му се спряха на Шизей и той неволно се запита: но как бих могъл да запазя в тайна отношенията си с нея?

Нощта най-сетне встъпи в правата си.

„Света Тереза“ — единствената римокатолическа църква в Шинюку, се издигаше на четири пресечки от Мейжи Дори, на една странична уличка зад Окубо.

Все още представлява внушителна гледка сред тази гора от небостъргачи с изчистени форми и огромните неонови реклами на съвременно Токио, помисли си Нанги. А може би и по-внушителна именно заради местоположението си в центъра на този масив от бетон и стомана.

Вътре беше тихо, хладно и спокойно. Светлината, нахлуваща през оцветените стъкла под свода, сякаш издаваше свое собствено ехо в огромното помещение. Някъде високо над главата му репетираше църковен хор, детските гласчета се сипеха като водопад от нощното небе.

Ден в нощния мрак, помисли си Нанги. Външният свят с неговите многобройни тайни бавно започна да се отдръпва.

Натопи пръсти в светената вода и бавно се прекръсти. После коленичи в дъното зад църковните столове и отправи поглед в пространството. Звукът на тихи стъпки и приглушените разговори, долавящи се в паузите на песнопението, бавно заглъхнаха. Настъпи Божието мълчание.

За свое огромно смайване откри, че вече и тук не ще може да намери покой. Беше прегрешил, не намери сили да се причести. Беше лишен от Бог и покоя на духа, който предоставяше Неговата закрила. Вместо него пред очите му се поклащаше усмихнатото лице на Кусунда Икуза, пронизващият като лазерен лъч поглед на този човек бе успял да остане в Нанги дори и в църквата. Изпълнете дълга си, Нанги-сан. Това ви повеляват „Нами“ и вашият император!

Това означаваше да предаде Никълъс. Но той беше задължен на своя съдружник и никога нямаше да може да му се отплати. Не само заради страданията, които — бе понесъл Никълъс в името на „Тенчи“, но и заради дългата тежка битка, която бе водил с Акико, опитвайки се да предпази Сеичи Сато от нея. Но, както бе подчертал Кусунда Икуза, Нанги беше длъжен да изпълни своя дълг пред императора и неговия пълномощник — групичката „Нами“.

Джъстин влезе в църквата именно в този миг, именно когато Нанги се разкъсваше между дълг и съвест, дълго бе мислила как да се срещне с него. Струваше й се прекалено явно да го посети в службата, а дори и да му позвъни по телефона. А отношенията им, изпълнени с напрежение и взаимно неудобство, изключваха напълно възможността да го посети в дома му.

От Никълъс беше чувала за тази църква, а и сам Нанги в някакъв полузабравен разговор бе споменал за редовните си посещения тук.

Отчаянието разбужда неподозирани сили у човека, помисли си тя, докато оглеждаше вътрешността, на просторната сграда. Сили, които ще й позволят да проведе този разговор. Отчаяние.

Дълбоко наранена от поведението на Никълъс, тя се бе оттеглила в противоположния край на къщата. Искаше й се да остане край него, да му покаже колко погрешно се държи. Вече беше правила това, напомни си тя. Но това се бе случило у дома, в Америка. Тук бе изгубила душевното си равновесие, даваше си ясна сметка, че без помощта на Никълъс не ще бъде в състояние да води битка с живота.