Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

Натискът за влияние, на който го подлагаха редовно, беше съвсем друга работа. Всички нишки в гоблена на американската законодателна власт бяха изтъкани на принципа на бартера — ти гласуваш моя законопроект, а аз — твоя. На Капитолийския хълм не можеше да се работи по друг начин. Той не допадаше особено много на Брандинг, но в случая нагаждането беше задължително. Като човек беше дълбоко убеден, че върши добро — не само за своите избиратели от щата Ню Йорк, но и за целия американски народ. И макар че никога не би признал открито собственото си придържане към древната максима, според която целта оправдава средствата, той беше изградил професионалния си живот изцяло върху нейните принципи.

Стриктният, почти пуритански морал лежеше в основата, на антипатията му към колегата сенатор Дъглас Хау, председател на Сенатската комисия за въоръжените сили. По мнение на Брандинг от момента, в който Хау се добра до този висок пост, той се зае да оказва натиск не само из кулоарите на Конгреса, но и в самия Пентагон. Това очевидно не можеше да задоволи апетитите на Хау. Говореше се, че е започнал да събира поверителна информация за личния живот на доста генерали и чрез нея периодично им напомня за необходимостта да се съобразяват с него. Брандинг беше твърдо убеден, че злоупотребата с властта е най-гнусното от всички престъпления, и съвсем в свой стил не пропускаше нито една възможност за публично заклеймяване на злоупотребите на Хау.

Разбира се, Мери се придържаше към доста по-дипломатично поведение. Тя умееше да го прави, докато Брандинг предпочиташе съвсем други методи. Затова единственият повод за редките им кавги беше именно различният подход към живота.

Котън Брандинг цял живот се беше стремил да не смесва професионалните отношения с личните. Сега обаче това разделение беше премахнато и то изцяло благодарение на Дъглас Хау. Пред него се извиваше път, изпълнен с коварни капани и непредвидими нещастия.

Хау използваше цялото си влияние да компрометира Брандинг и дейността му в Агенцията за стратегически компютърни проучвания. Напоследък словесните му нападки бяха станали изключително мръсни и невъздържани — сипеха се намеци за злоупотреби с държавни средства, измами и прикриване на престъпления, ударите под кръста се бяха превърнали в норма на поведение и двамата се бяха вкопчили толкова яростно, че Брандинг от време на време се чудеше дали някой от тях в крайна сметка ще оцелее.

През последните две седмици постепенно стигна до заключението, че поне в този случай Мери се беше оказала права. Затова прекрати публичните си изяви и концентрира усилията си в една по-друга посока. Привика най-верните си приятели от информационните средства и по време на тайната среща се зае да обсъжда с тях начините за повдигане на официално обвинение срещу Дъглас Хау за злоупотреба с общественото доверие.

Вече месеци наред Котън Брандинг мислеше само за двама души на този, пък и на онзи свят — Хау и Мери.

До появата на Шизей.

Запозна се с нея — Господи, нима беше едва снощи, смаяно се запита той — на един от онези многобройни приеми, които оформяха летния живот в Ийст Енд. Брандинг изпитваше силна досада от подобни празненства, но ги търпеше заради работата. Там обаче най-силно усещаше липсата на Мери. Едва сега, след като нея вече я нямаше, той призна, че тя бе успявала по уникален начин да превръща тези маскаради в нещо приятно и напълно поносимо.

Така ги наричаше той, когато бяха насаме — „маскаради“. Превземки в името на превземките, дълги часове на куха суета, изпразнени от всякакво съдържание. Ако някой изглежда блестящо и успее да се включи в разговор с важни особи при пристигането на фоторепортерите — това беше върхът. Стига да не допусне грешката сред важните особи да се окаже и някой евреин или нашумял писател.

Тези драконовски правила оставяха горчив вкус в устата на Брандинг и често, особено когато му идваше до гуша, или пък беше изпил няколко чаши повече, той признаваше на Мери, че би дал всичко на света, за да свика една от своите прочути пресконференции и да разкрие на света тези „средновековни структури“.

Мери неизменно се смееше на тези желания, освен това успяваше да направя така, че и той да ги види откъм смешната им страна. Но когато изпадаше в мрачно настроение и тръгваше на дълги самотни разходки, когато чувстваше, че трябва да направи всичко възможно да избегне нелепата съдба на баща си, Брандинг неволно искаше да си върне онзи справедлив гняв и тайно, дълбоко в душата си, се сърдеше на Мери, че го е лишила от него.