Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

— Мислите ли, че живеем в безнадеждно време? — попита го тя, докато влизаха в ритъма на танца.

Оркестърът свиреше непозната на Брандинг мелодия, тръпнеща от жизнен ритъм.

— В какъв смисъл безнадеждно? — попита той.

Тя му отправи сладка усмивка, която разкри част от ситните й, безупречно бели зъби.

— Достатъчно е човек да си помисли за Близкия изток, Никарагуа или за Средния Запад, тук, в Щатите, където казват, че се формира нов ужасен тайфун… Достатъчно е да си помислим за морето, тук или в Европа, в което вече не може да се плува и рибите измират. Вече съм прочела поне дузина предупреждения за вредата от отровената морска храна.

— Говорите едновременно за политически вражди и екологически катастрофи — рече Брандинг. — Единственото, което ги свързва, е фактът, че те са част от нашия свят още от зората на цивилизацията.

— Именно това имах предвид — отвърна тя. — Безнадеждността е опасна само когато се възприема като нещо обикновено.

Според мен грешите — каза Брандинг. — Най-опасното нещо на света е злото , когато започне да се възприема като нещо нормално.

— В какъв смисъл говорим — в практически или в морален? — попита тя.

Тялото й беше притиснато до неговото и Брандинг съвсем ясно чувстваше плътта й под тънката дреха. Най-непосредствено усещаше мускулите на бедрата й и топлината на мястото, където те се съединяваха. Именно това място тя потъркваше у него с някаква котешка гальовност.

Сведе очи към лицето й и отново се стресна от съвършената му невинност. Ведрото и безгрижно изражение влизаше в остро противоречие с движенията на нейното тяло. Изпита чувството, че държи в обятията си две жени едновременно — едната сякаш бе съществувала далеч преди раждането на сексуалното привличане, а другата бе самата му основоположница.

— Предполагам, че се изразих прекалено теоретично — каза Брандинг с леко одрезгавял глас. — Животът отдавна е доказал, че злото винаги е банално.

Шизей отпусна глава на рамото му. Заприлича му на уморено дете, което моли за милувка. Но тя не беше дете и Брандинг осъзна това в мига, в който усети твърдите й гърди. Еротичният заряд бе толкова силен, че той изпусна такта и за малко не настъпи деликатните й нозе.

Тя вдигна глава и му се усмихна. Нима беше възможно да му се подиграва?

— Като малка ме учеха, че баналността сама по себе си вече е нещо лошо или поне неприемливо — каза тя. Гласът й беше тих и мелодичен, Брандинг остана с впечатлението, че пее под съпровода на оркестъра. Лъч бледа светлина очертаваше линията на ръката й, свежа и чиста като росата по листенцата на мушкатото до тях. Брандинг имаше чувството, че този лъч е насочен към нея специално, за да подчертае нежната твърдост на плътта й. — На японски има една думичка „ката“. Тя означава правило, но и подходящ начин на живот. Разбирате ли? Баналността остава извън „ката“, тя не принадлежи на нашия свят.

— На вашия свят?

— В Япония обучението е всичко, сенаторе. „Ката“ е всичко. Без тези две неща животът ни ще се превърне в хаос, а човекът едва ли ще се отличава от маймуната.

Брандинг беше чувал какви ли не неща за предразсъдъците на японците, но никога не беше им обръщал сериозно внимание. По принцип не понасяше предразсъдъци и самозаблуди, ето защо кръвта му моментално кипна. Тази непоносимост беше една от причините да не харесва хората, които се събираха на приеми като днешния, тя беше в основата и на многобройните спорове между него и баща му — типичен брамин със синя кръв в жилите. Спорове, заради които така и не се завърна у дома след завършването на колежа. Беше противник на подобен вид невежество просто по природа и винаги се опълчваше срещу него.

— Вероятно имате предвид законите — рече на глас той, решил да направи опит да я разбере. — Законите цивилизоват човечеството.

— Човечеството създава законите, за да служат на лични интереси — отвърна тя. — А „ката“ важи с еднаква сила за всички японци.

— За всички японци, но не и за всички хора — усмихна се той. Късно си даде сметка, че прибягва до онзи тон и усмивка, с които някога посрещаше забавните, но глупави забележки на малката си дъщеря.

Очите на Шизей проблеснаха и тялото й се отдръпна от неговото.

— Мислех, че след като сте сенатор, ще притежавате достатъчно интелект, за да проумеете тези неща — хладно каза тя.

Изправен на дансинга сред бавно полюшващите се двойки, Брандинг веднага си даде сметка, че двамата привличат доста любопитни погледи върху себе си. Затова протегна ръце и каза: