Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

— Хайде, нека си довършим танца.

Шизей го гледаше внимателно, без да помръдва. После се усмихна и сякаш решила, че моментното му неудобство е достатъчно възмездие за проявената преди миг грубост, плавно се плъзна в ръцете му. Брандинг отново усети възбуждащата топлина на тялото й.

Оркестърът превключи на една от тъжните балади, които обичаше да пее преди години Франк Синатра.

— Каква музика обичате? — попита Шизей, докато бавно се въртяха по дансинга.

— Коул Портър — сви рамене той. — Също и Джордж Гершуин. Като младеж обичах да слушам Хоуги Кармайкъл… Знаете ли онази песничка — „Сладостно и тъжно“?

— Аз харесвам Брайън Фери, Дейвид Бауи и Иги Пои — сякаш не го чу тя. — Много ли избързвам?

Той разбра какво има предвид и някак предпазливо отвърна:

— Чувал съм за тях.

— Енергия — прошепна Шизей. — Енергията е това, от което се нуждая заедно с шампанското.

Той се вгледа в лицето й и почувства как сърцето му забързва своя ритъм, а адреналинът в кръвта му бързо се покачва. Минаваше полунощ. По това време той обикновено отдавна би се сбогувал с домакините и би поел обратно към побелялата от солта и вятъра къща на Дюн Роуд, отегчен и малко депресиран от контактите си е тези сякаш болни хора. Сега изненадано установи, че никак не му се прибира.

Искаше му се да продължат да танцуват, да продължава да я държи в прегръдката си, но тя се откъсна от него и кратко заяви:

— Гладна съм.

Мидите и раците отдавна се бяха свършили и те се принудиха да се задоволят с това, което беше останало — студено пушено пиле, леко увехнала салата и овесени ядки с втвърдило се вече масло.

Брандинг гледаше с удивление как Шизей се хранеше с апетита на младо животинче, ниско приведена над, чинията. Дългите й нокти, лакирани в златно, светкавично обработваха пилето и овесените ядки, тя ядеше бързо, икономично и лакомо. Изглеждаше така, сякаш беше забравила за неговото присъствие, а и за присъствието на всички останали.

Когато приключи, издаде устни и внимателно облиза пръстите си. В този жест имаше нещо толкова откровено еротично, че Брандинг неволно изгуби присъствие на духа и успя да си го възвърне едва след като известно време се вглеждаше в невинното й личице, спокойно и безстрастно като лятната нощ наоколо. Шизей избърса устни с книжна салфетка и едва след това си направи труда да отвърне на погледа му.

А Брандинг реагира като момче, което са хванали да бърка в буркана със сладкото. Наложи му се да си напомни, че жената никога не е в състояние да чете мислите му и успя да й отправи една от онези перфектни и нищо неозначаващи гумени усмивки, които всички политици владеят до съвършенство.

— Когато правите това, изглеждате глупав като парцалена кукла — каза тя и небрежно захвърли смачканата салфетка.

Той беше толкова смаян, че за миг изгуби дар слово. После лицето му се наля с кръв, той бутна чинията си настрана и се изправи:

— Моля да ме извините.

Тя протегна ръка и взе дланта му.

— Нима толкова лесно се обиждате? — попита. — А аз си мислех, че един американски сенатор би трябвало да е в състояние да приема истината.

Нежно, но решително той отдръпна ръката си, после хладно процеди:

— Лека нощ.

Сега, на следващата сутрин, с премръзнали от студената вода на Атлантическия океан крака, Брандинг напразно се опитваше да изхвърли от главата си мислите за Шизей. Питаше се дали ще я види отново, същевременно си даваше сметка, че в тази жена има нещо опасно, дори разрушително. Приятно му беше да мисли за нея — сякаш надничаше в дълбока пропаст или пък играеше на прескочикобила над жарта на голям огън. Когато беше хлапе, и той, подобно на всичките си приятелчета, искаше да изпита вълнението на смъртната опасност, да задържи това вълнение колкото може по-дълго. В това отношение беше съвсем като Питър Пан, стремящ се да задържи с всички средства буйната си младост.

— Господи — въздъхна Брандинг. — Какво става с мен?

Но вече знаеше, че това, което става с него, няма нищо общо с божието име.

Джъстин се показа на прага:

— Имаш писмо — извика тя. — С щемпел от Марко Айлънд, Флорида, което означава, че сигурно е от Лю Кроукър.

Никълъс вдигна очи от следобедните сенки, които пробягваха по земята. Протегна ръка за писмото, лицето му беше безизразно.

— Ник? — Джъстин седна на японската веранда до него, но не го докосна. — Какво има, Ник? — Очите й изгубиха пъстротата си и станаха зеленикави, това често й се случваше в състояние на емоционален стрес. Червените точици в ириса на лявото й око пламнаха от самотен слънчев лъч. Дългите й крака бяха кръстосани в коленете, тъмната коса покриваше раменете. Кожата й беше гладка и млечнобяла, обсипана с едва забележими младежки лунички. Носът й, широк малко повече от необходимото, подчертаваше силата на характера, докато плътните устни издаваха наличието на несъмнена чувственост. Годините я бяха пощадили и тя изглеждаше съвсем като момичето, което Никълъс бе срещнал на плажа на Уест Бей Бридж преди цяло десетилетие. Наистина тогава тя беше просто едно наплашено дете, а сега — жена, съпруга и майка, макар и за кратко…