Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

Спомни си болката, която му причини Котен — японецът сумо, който се оказа съветски агент и отряза ръката на Лю Кроукър. Причини му я със същата „дай-катана“ — дълъг японски меч — който Полковника му беше подарил за тринадесетия рожден ден.

Никълъс финтира надясно и се гмурка под гарда на Котен, но борецът прехвърля катаната в лявата си ръка и стоварва дръжката й в гърдите му. Никълъс отхвръква назад и се просва на пода.

„Още не съм те чул да пищиш, варварино — хили се зловещо Котен. — Но скоро и това ще стане!“

Катаната свисти, върхът й се забива в полираните дъски на милиметри от краката на Никълъс.

Котен отново се смее — човек-планина, който спокойно посреща атаките на някакво дребно насекомо, което вероятно може да жили, но нищо повече.

Контрира неговото „оши“ с дръжката на катаната, а не със собственото си „оши“, както очакваше Никълъс. Страхотен удар в рамото, последван от остро пропукване на извадена от ябълката си става. Изгаряща болка пронизва ръката на Никълъс, цялата дясна страна на тялото му сякаш се парализира

— Мусаши нарича това „изрязване на ъглите“, варварино — зловещо се зъби Котен. — Ще те мачкам бавно и скоро ще започнеш да виеш!

Скача върху Никълъс, прави лъжливо движение с катаната, но прибягва до своето „оши“, за да го повали отново. Отпуска се на коляно, острието на катаната зловещо изсвистява във въздуха.

Никълъс отчаяно се гърчи, пръстите на лявата му ръка се забиват в бицепса на Котен и успяват да отклонят удара, но извадената от строя ключица му пречи да блокира изцяло движението „сувари ваза“ на противника.

Принуден е да освободи ръката му по-рано от необходимото и да нанесе посичащ удар „атеми“ с левия си лакът. Ясно долавя пропукването на ребрата под него.

Котен крещи от болка, извива се встрани и стоварва катаната върху Никълъс.

Никълъс следи острието с цялото си внимание. Лявата му ръка се стрелва нагоре, плъзва се по кожата на бореца, напипва китката и рязко я извива. Силата му е огромна, костта пропуква и ръката безсилно увисва.

Вече са в относително равни позиции — дясната ръка на Котен е извън строя, той е принуден да прехвърли катаната в лявата.

Но следващата му атака е неотразима и рамото му се стоварва върху дясната страна на Никълъс. Този път американецът крещи от болка. Претърколва се встрани, в дробовете му няма дори капка въздух. Главата му клюмва и потръпва от усилието да поеме живителния кислород.

Втори жесток удар в слънчевия сплит го просва по гръб. Огромното туловище на Котен се стоварва върху гърдите му.

Оттам със свистене излита и последната капчица кислород. Горчива жлъчка задавя Никълъс. Именно в това се състои най-голямата сила на „сумаи“ — особената разновидност на борбата сумо, която Котен несъмнено владее до съвършенство. Да принуди противника си да приеме боя ниско над земята — там, където силата на бореца се увеличава стократно, благодарение на огромното му тегло.

Котен насочва блестящото острие към черното „ги“ на Никълъс. Навежда се напред и натискът върху гърдите му става нетърпим. Първият удар е по-скоро цепване, от което кожата се навива на руло като коричката на обелен плод. Бликва кръв, тъмна и гореща.

Съзнанието на Никълъс крещи от безсилие. После успява да потъне в „безсъзнателното състояние на Нищото“ и организмът му преминава на пълен самоконтрол. Събира пръстите на лявата си ръка и ги стрелва нагоре — твърди като върха на най-острата сабя. Забиват се със страхотна сила в мекото и незащитено място между брадичката и гърлото на Котен.

Никълъс нанася този удар по всички правила на кенджуцу, тоест така, сякаш държи сабя в ръката си — с цялата мощ на мускулите, съзнанието и духа си. Не мисли за тялото на Котен, а за онова, което се крие вътре в него.

Ударът носи името „хвърчило“, с лекота прониква през месо и кости. Борецът е мъртъв още преди съзнанието му да успее да регистрира каквото и да било.

А после, с болно сърце и отчаян от насилието в живота си дух, Никълъс хвърля своята дай-катана в едно езеро, недалеч от сегашния му дом. Тя бързо потъва, а с нея потъва и целият му дотогавашен живот, който твърдо бе решил да забрави.

Никълъс разтвори полите на своето „ги“ и попипа хоризонталните белези, останали му от битката с Котен. Ако не бяха те, сигурно би помислил, че всичко е плод на болната му фантазия.