Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

Нещо в стаята помръдна и главата му рязко отскочи нагоре. Сякаш очакваше нападение от неизвестен противник.

Видя Джъстин, която пристъпваше по татамите и се насочваше към него. Мълчаливо я изчака да седне до него с кръстосани крака. Очите й изпитателно пробягаха по мрачното му лице, но тя не го докосна.

— Ако болката ти е наистина толкова силна, трябва да ми позволиш да ти помогна — промълвиха тихо устните й.

Той помълча известно време, после отвърна:

— Нищо не можеш да направиш.

— Искаш да кажеш, че не ми позволяваш да направя нещо.

Главата му беше отпусната ниско върху гърдите, лицето му чезнеше в сянката.

— Държиш се неразумно, Никълъс.

— След като казваш…

Джъстин се облегна на пети и внимателно го погледна.

— Ти ми помогна, когато страдах, защо сега не ми позволиш същото?

— Не е същото.

— Е, добре — сви рамене тя и за пръв път го докосна с върховете на пръстите си. — Знаеш ли, Ник, дълго време след… след смъртта, аз бях изгубила интерес към секса… Всъщност, това си личеше съвсем ясно.

— И двамата бяхме така — отвърна той.

Тя изчака малко, просто за да го накара да осъзнае, че трябва да я остави да каже това, което беше намислила. Той знаеше от собствен опит колко й е трудно да бъде откровена, да разголва душата си.

— Отвращението ми към секса… всъщност не толкова към секса, колкото към крайния му продукт — донесъл ни толкова мъка, вместо очакваната радост — продължи по-дълго, отколкото трябва, по-дълго от нормалното…

Уловила озадачения му поглед, тя бързо добави:

— Да, Ник, знаех какво правя… какво правя и на двамата. Но нямах сили да спра. Сега си мисля, че това беше нещо като болест, като перверзен начин за наказание… Бях убедена, че след всичко, което се случи, ти никога вече няма да ме пожелаеш… Не! — сложи длан върху устата му тя. — Не е нужно да възразяваш! — После се усмихна: — Всичко е наред, повярвай ми! Това, което сторих, го сторих само на себе си. Не ти си причината за него — ти просто беше потърпевш. Съжалявам… — прошепна тя и се сгуши по-близо до него. — Иска ми се… иска ми се някак да се върнем назад във времето, да се справя по-успешно със своята болка, да не й позволя да удавя всичко край себе си…

— Ти имаше съвсем основателни причини за нея — каза Никълъс.

— А твоята болка, Ник? — погледна го в очите тя. — Бебето беше и твое…

Каза това тихо и спокойно, без да влага дори капчица обвинение в гласа си.

— Не искам да говоря по този въпрос — прошепна той. — Чувствата ми към детето са си само мои!

— Дори и с мен ли, Ник? — сепнато го погледна Джъстин. — Но нали аз съм твоята съпруга? — Даде си сметка, че повишава глас, но вече не можеше да спре. — Заедно създадохме нашата дъщеря. Нашата , чуваш ли?!

— Няма смисъл да повтаряме очевидни истини.

Гневът на Джъстин окончателно взе връх.

— Стига вече! — кресна тя. — Опитите ти да потискаш всички човешки чувства са нелепи! Какво си мислеше за мен, докато се топях от мъка, ден след ден? Несъмнено си се ядосвал, поне от време на време, виждайки как те изключвам от своята мъка. А като говорим за тези дни, искам да ти кажа, че така и не разбрах какво си изпитвал след смъртта на детето. Не плачеше (поне в мое присъствие), не искаше да говориш за това, дори и когато аз събрах достатъчно кураж да го сторя… Толкова дълбоко ли си погребал в себе си всички човешки чувства, нима вече не усещаш присъствието на бедната й душичка?

— Виждам, че отново се връщаш към позната игра — рече Никълъс. — Да играеш на съд и да ми лепваш тежките си обвинения.

— Не е така, по дяволите! Просто ти давам шанс да се разтовариш!

— Ето, виждаш ли? — подхвърли той с тежест в душата. — Вече съм виновен в твоите очи, просто защото трябва да те успокоя, като взема да ти обяснявам всичките си постъпки.

— Аз съм напълно спокойна! — извика Джъстин.

— Но лицето ти е зачервено — посочи Никълъс.

— Върви по дяволите! — скочи на крака тя и се втурна към вратата. На прага спря и просъска: — Ти предизвика този скандал и те моля да не го забравяш!

Погледите им се срещнаха и Никълъс изведнъж осъзна, че тя има право. Защо не може да събере сили и да й опише всичко, което беше изпитвал през онези ужасни дни? Или пък това, което изпитва сега?

Отговорът на тези въпроси блесна в съзнанието му с такава внезапна и безпощадна яснота, че той го усети като камък в гърлото си и бавно започна да се поти. Защото се страхуваше — това беше този отговор. Страхуваше се от самия страх в гърдите си, който нарастваше и се развиваше като живо същество.