Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

— Разбирам безпокойството ви — каза на глас той, сигурен, че Икуза ще се проклина заради проявената нервност, колкото и незабележима да беше тя. — Не се тревожете, ще взема всички предпазни мерки.

— Добре. Ще се видим утре в пет.

Икуза затвори, а Нанги се запита защо ли е избрал подобно място за срещата им. „Шакуши“ означава черпак или голяма лъжица — типично име за баня, в която хората се сапунисват и мият с големи черпаци или тасове. Но тази дума имаше и второ значение — стриктно да се спазват правилата на играта.

Котън Брандинг вървеше по дългия, извит като дъга плаж. Вълните заливаха глезените му с хладните си талази и при всяка от тях той неволно забиваше пръсти в мокрия пясък.

Духаше солен вятър, той вдигна ръка и отметна от очите си тънкия непокорен кичур изрусяла коса с кокалести пръсти. Някъде зад гърба му се разнасяше свистенето на вертолетни витла — най-сигурният предвестник на настъпващото лято в източния край на Лонг Айлънд.

Брандинг беше висок прегърбен мъж около шейсетте, лицето му, което някои хора оприличаваха на добре известната фамилия Кенеди, се доминираше от големи светлосини очи. Притежаваше открития, почти невинен поглед на американски политик, срещащ се толкова често по плакатите във вътрешността на страната. Носеше достойнството си открито, като медал за бойни заслуги и хората неволно си казваха: ето, това е типичен голям играч, опитен в сделките човек.

Беше не толкова красив, колкото привлекателен. Човек лесно си го представяше на мостика на бърз платноход, насочил се срещу бурния вятър в морето отвъд Нюпорт, оглеждащ с опитни очи трудния маршрут срещу слънцето. Но от него се излъчваше един особен аромат, безпогрешен за откриване продукт на властта. Малцина бяха мъжете, които искаха доброволно да са около него, дори само, за да се ползват от закрилата на сянката му, или пък, по подобие на Дъглас Хау — да се опитват да го принизят до своето собствено ниво. За разлика от тях, жените не мечтаеха за нищо друго, освен да бъдат близо до Брандинг, да се притискат до топлото му тяло, да вдъхват замайващия аромат на мъжкото му превъзходство.

Но както често се случва в съвременния свят, властта на Брандинг се дължеше до голяма степен на неговите приятели. Макар да поддържаше многобройни познанства сред политическите среди, неговите истински приятели бяха в средствата за информация. Брандинг си ги отглеждаше със същото усърдие, с което те самите го преследваха. Вероятно отчиташе симбиозния характер на тези приятелства, но в крайна сметка той беше политик и когато настъпи времето на първата му предизборна кампания, той доброволно и съвсем съзнателно се гмурна в морето на симбиозата.

Информационните средства обичаха Брандинг, защото изглеждаше чудесно на телевизионния екран, а и защото им даваше широка възможност да го цитират. Но най-вече, защото им предлагаше пикантни истории от един затворен във висините свят, а те бяха въздухът и водата за всеки журналист. Брандинг беше достатъчно тактичен да ги поставя в добра светлина пред техните редактори и продуценти, което пък поставяше в добра светлина редакторите и продуцентите пред собствениците на съответните издания. В замяна получаваше това, от което се нуждаеше най-много на този свят — известност. Репортерските хрътки се грижеха лицето му да не слиза от кориците на най-четените в страната издания, популярността му беше далеч по-голяма от тази на най-старшия сенатор републиканец в щата Ню Йорк, който беше и председател на Сенатската комисия за финансов надзор.

Брандинг като че ли не оценяваше мащабите на своята власт. Което ще рече, че не беше свикнал да се възползва максимално от нея. Съпругата му Мери, починала неотдавна, много обичаше да изтъква опустошителния му ефект върху жените при всяка негова поява във висшите кръгове на Вашингтон. Брандинг отказваше да й повярва, а може би и не искаше.

Той беше човек, който вярваше сляпо в американската система на властта — изпълнителна, законодателна и юридическа — уравновесена по онзи великолепен начин, който бранеше свободата на всички в тази страна. Поемайки сенаторския пост, той беше убеден, че стъпва на територията на един своеобразен професионален Содом, в който колегите му редовно попадат под ударите на правосъдието за престъпления от всякакъв характер. Тези хора го отвращаваха и той, сякаш открил в гнусното им поведение посегателство към собствената си непоклатима вяра в системата, бързаше да свика поредната пресконференция, на която ги разобличаваше безмилостно. Тук връзките му с представителите на печата проявяваха своето предимство в най-пълна степен.