Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

Насред него стоеше японец със заплашителен вид, от него се излъчваше напрежение. Джъстин разбра, че той изобщо не си прави труд да го прикрива.

— Бързо пристигна, Тик-так — каза японецът. — Прекалено бързо.

Едва тогава Джъстин го позна.

— Кони? — учудено промълви тя. — Кони Танака?

— Хай! — поклони се Кони и малко вдървено прегърна втурналата се към него Джъстин.

— Би трябвало да видиш лицето си в този момент, Танака-сан! — разсмя се Никълъс.

Кони само направи гримаса и изпъшка.

— Това място е ново — възкликна Джъстин. — Наистина е великолепно!

— Още нищо не си видяла — рече Никълъс.

— Тик-так? — сбърчи вежди Кони, после хвърли бегъл поглед по посока на Джъстин и се наведе да я целуне: — Не си мисли, че не се радвам да те видя, скъпа! — Обърна се към Никълъс и продължи: — Прочетох това, което ми даде, Тик-так. Обикновено схващам бързо, но сега признавам, че все още не мога да се ориентирам. Защо си тук, след като се разбрахме да те чакам след два дни?

— Програмата неочаквано се сгъсти — отвърна Никълъс и се тръшна на кожения диван, великолепно копие на стила „Луи XIV“. — Снощи „дорокусаят“ изгори къщата ни.

Кони процеди някаква неразбираема за Джъстин японска ругатня, после добави:

— Ще ида да приготвя чай.

Джъстин рязко се извърна към Никълъс, очите й бяха потъмнели от страх, ръцете й започнаха да треперят.

— Защо не ми каза? — попита тя.

— Нямаше смисъл — уморено отвърна Никълъс. — Какво би могла да направиш, освен да се вцепениш от страх? Имаше нужда от малкото време, през което успя да поспиш.

— Но как е разбрал къде заминавам, Ник? — Сякаш го умоляваше да й каже, че всичко е лъжа, или поне кошмар, от който скоро ще се събуди.

— Страхувам се, че сама си му казала — отвърна Никълъс. Все още не й споменаваше нищо за начина, по който Сенжин я бе принудил да му покаже скривалището на изумрудите. Унижението щеше да бъде прекомерно силно за нея, особено в сегашното й състояние.

— Господи, Ник! Какво още съм му казала? Нищичко не мога да си спомня!

— Как бих могъл да зная? — меко отвърна той.

Раменете на Джъстин увиснаха, изведнъж почувства смазващо изтощение. Колко разрушителни сили носи със себе си ужасът, някак отстрани си каза тя. После се появи Кони с поднос в ръце и тя почувства как душевното й равновесие бавно започва да се възстановява.

„Всяка криза си има своя собствена чаена церемония, помисли си Джъстин. Много цивилизована и много практична. За времето, през което човек е зает с многобройните, макар и незначителни действия по поднасянето на чая, духът му успява да се освободи от напрежението, да се подчини на логиката и да започне да разсъждава трезво и разумно — по начин, който ще го изведе до победен изход.“

Чаят бе запарен, формалностите поеха по обичайния си път. Чак когато чашите им бяха празни, Никълъс заразказва на Кони за събитията от изтеклата нощ и своите изводи от тях. Тези изводи Джъстин също чуваше за пръв път и отново започна да трепери. В устата й се появи горчив вкус, сякаш бе погълнала цяла чаша хининово вино.

— Какво искаш да свърша, Тик-так? — попита накрая Кони.

— Вече го вършиш — отвърна Никълъс, гледайки го право в очите. — Но освен това ми трябват пари в брой, кредитни карти, шофьорска книжка. — Всичко това може да бъде осигурено от службата. Имам да свърша още много работа, при това сам. Ще поемеш ли грижата за Джъстин, докато ме няма?

— Ник! — извика Джъстин, още преди Кони да отвори уста. — Искам да бъда с теб! Не желая да седя тук и да не върша нищо, докато ти…

Никълъс се премести до нея и взе ръката й.

— Не е вярно, че няма да вършиш нищо — промълви той. Каза го с онзи тон, в който тя винаги се вслушваше и неволно му се подчиняваше. — Тук всички имаме точно определени роли. И трябва строго да се придържаме към тях.

Джъстин вдигна очи към лицето му, главата й бавно кимна.

— Може би тоя тип е изгубил следите ти — намеси се Кони. — На негово място аз не бих се заловил да те търся из града. А след като си в неизвестност, можеш да си останеш…

— Ще ме открие, Кони — прекъсна го Никълъс. — Каквото и да предприема, той скоро ще бъде тук. Трябва му малко време и нищо повече…

— Но ние можем да…

— Не мисли как да избегнем неизбежното — отново го прекъсна Никълъс. — Това е само излишна загуба на енергия, а скоро ще имаме нужда от всичките си сили — както духовни, така и физически. — Приведе се напред, за да не вижда уплашеното лице на Джъстин, и продължи: — Целта е да играем играта. Но нашата игра. Тя не е криеница, тя е по-скоро блъф с карти, в основата й лежи илюзията. Показваме на мръсника седмица спатия, той надава тържествуващ вик и иска да я прибере. Но точно в този миг пред лицето му се появява асо пика!