Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

— И наистина е така — отвърна Нанги. — Дори през ум не би му минало подобно нещо! Работата му изключва прояви на непредпазливост от всякакъв характер.

— А каква по-точно е била неговата работа?

— Той беше ловец на информация — усмихна се Нанги. — Най-добрият на света!

— Добре. Ключето не отваря нищо в жилището му, не е и от банков трезор. Логично, като имаме предвид естеството на работата му. Той е имал нужда от лесен достъп до събраната информация двайсет и четири часа в денонощието. — Томи поклати глава: — Но докъде ни води всичко това? Нима трябва да проверим гардеробите на всички гари и автобусни терминали?

— Не — отвърна Нанги. — Върху ключето липсва номер, а това означава, че не е от обществен гардероб.

— Но какво отваря то?

Нанги се замисли. Нещо от думите на Томи остана да се върти в главата му. Какво беше то? После си спомни и миг по-късно планът му беше готов.

— Елате — изправи гръб той. — Ще поиграем на пачинко.

Денонощната игрална зала се намираше в Гинза — шумна, опушена и с широко разтворени врати по всяко време — точно според рекламния надпис на входа.

Нанги купи няколко жетона от касата и тръгна между наредените в дълги редици игрални автомати. Внимателно броеше тези, покрай които минаваха. Седми ред, шеста машина. Само на нея играеше Плъха.

Оказа се, че е заета от осемнайсетгодишен хлапак с боядисан в розово дълъг перчем, който стърчеше от върха на главата му, докато двете й страни бяха гладко обръснати. На краката му имаше остри ботуши с шпори, черните му джинси бяха отрупани с метални пластинки, късото кожено яке не достигаше дори до кръста му. Окачените за пагоните му вериги ритмично подрънкваха в такт е движението на ръцете, които майсторски натискаха бутоните за изстрелване на топчето. Хлапакът беше отличен играч и току-що бе спечелил голямата награда във вид на купчина блестящи жетони.

— Тоя скоро няма да свърши — отбеляза Нанги.

Томи измъкна полицейската си карта и я навря под носа на хлапака.

— Ха! — стреснато я погледна той.

— Изчезвай, преди да съм те прибрала! — заплашително изрече тя.

— Тъй ли? — иронично се усмихна хлапакът. — И за какво?

— Не ми харесва прическата ти, синко — пристъпи крачка напред тя и леко издърпа пистолета от кобура под мишницата си.

Хлапакът опразни терена без повече приказки.

— Добре, а сега? — обърна се назад Томи.

— След малко ще разберем — отвърна Нанги и й подаде жетоните. — Хайде, почвайте!

Томи пъхна един жетон в процепа и започна да играе, а Нанги застана край десния ъгъл на автомата и се наведе напред. Пред очите му се появи малката вратичка, от която Плъха се беше снабдявал с жетони. Сърцето му ускори ритъма си, когато видя ключалката в горния й край.

— Какво правите? — любопитно го погледна Томи.

— Последния път Плъха искаше да се видим точно тук — отвърна Нанги. — Вероятно като предохранителна мярка, тъй като сред този шум не действа дори и най-чувствителния микрофон. Освен това бе свикнал да обмисля предстоящите си действия именно в този вертеп. Играеше само на тази машина. Чудех се защо, докато не го видях да отваря ей тази вратичка тук и да вади жетони от нея.

— Дребна измама, а? — попита Томи.

— Или нещо далеч по-важно — поклати глава Нанги.

Той е имал нужда от лесен достъп до събраната информация двайсет и четири часа в денонощието , беше казала Томи. А двайсет и четири часа в денонощието е отворен именно този вертеп.

Извади ключето, което бяха намерили залепено за големия пръст на Плъха, отправи една безмълвна молитва към Всевишния и го пъхна в ключалката. То влезе с лекота до края. Нанги го завъртя надясно, но то дори не се помръдна. Сърцето му пропусна един такт. Опита наляво.

Вратичката безшумно се отвори.

Нанги пъхна ръката си в дупката и опипа вътрешността й. Пакетчето беше там, здраво залепено със скоч върху отвора за изхвърляне на жетоните. Дръпна го навън и нетърпеливо го разви. Вътре имаше микрокасета за портативен магнетофон.

Успех!

Никълъс фучеше със сто и петдесет километра в час по експресната магистрала на Лонг Айлънд. Джъстин се бе свила на седалката до него, одеялото на съседа все още покриваше раменете й. От време на време потръпваше, от устата й излитаха тихи стенания, после отново се унасяше в сън. Той протегна ръка и я постави на бедрото й.

Беше четири и половина сутринта, небето бавно придобиваше цвета, който може да се види само върху вътрешната страна на морска раковина. Облаците, покрили южния край на хоризонта, започваха едва доловимо да порозовяват.