Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

— Хайде! — изкрещя той, дръпна я за ръката и двамата хукнаха напред. Заобиколиха изпречилото се на пътя им кресло и се втурнаха в тунела сред яростните пламъци. В ноздрите им нахлу противната миризма на овъглени коси. Собствените им коси.

Той знаеше, че от остъклената врата на верандата ги отделят някакви си два метра и се насочи натам. В същия миг нещо остро пропука и една пламтяща греда полетя надолу, точно към главите им.

Никълъс усети посоката на движението й, без да я вижда, дръпна рязко Джъстин и я тласна по посока на кухнята. Тежкото, обвито в пламъци дърво се стовари на крачка зад тях, ръбът му се заби в месестата горна част на лявата му ръка. Кожата моментално почерня, Джъстин извика и покри мястото с дланите си.

В същия миг се разнесе оглушителна експлозия, тя отново извика и се опита да прикрие Никълъс с тялото си. Към тях бръмнаха стотици късчета стъкло от кухненския прозорец, пръснал се от нетърпимата топлина.

Пушекът стана още по-гъст, Джъстин започна да кашля и Никълъс физически усети свиването на отровените й дробове. Грабна я на ръце и се втурна напред. Прекоси на няколко крачки коридорчето към трапезарията, обхваната от яростни пламъци. Свърна встрани, обърна се с гръб към широката прозрачна стена на верандата, изградена изцяло от обезопасено стъкло, краката, му рязко се оттласнаха от пода.

Нощта експлодира в ушите им с десетки хиляди фрагменти, но късчетата стъкло, които заваляха върху сгърчените им тела, бяха лишени от остри ръбове и падаха като някаква странна суграшица.

На брега Джъстин се наведе напред и повърна, дробовете й отчаяно търсеха кислорода. Никълъс дишаше бавно и спокойно, по метода „прана“. На практика това бяха първите му вдишвания от мига, в който се беше събудил от пламъците.

Ръката му галеше косата на Джъстин, здраво придържаше раменете й. Кожата на левия му бицепс беше леко опърлена, това бяха и всичките поражения по тялото му.

До слуха му долетя воят на приближаващите се сирени. Вероятно някой от съседите се е обадил в пожарната. По брега тичаха хора, в ръцете им имаше комплекти за първа помощ и одеяла. Никълъс взе едно от тях и го наметна върху раменете на Джъстин. Някой хвана ръката му и я намаза с крем против изгаряне. Нямаше какво друго да се направи. Хората стояха и гледаха как къщата изчезва в морето от пламъци. Подобно на повечето постройки в източния край на Лонг Айлънд, тя беше дървена и огънят я поглъщаше със страхотна скорост.

— Какво стана? — попита някой до него. — Как започна този пожар?

— Не зная — отвърна Никълъс. Но беше точно обратното — в душата си ясно усещаше присъствието на Тао-тао, знаеше, че тук е бил Сенжин Омукае — страховитият „дорокусай“ и именно той беше предизвикал пожара. Но защо? Нима е искал да ги убие по този груб и несъвършен начин? Едва ли. Никълъс неволно повика „Гецумей но мичи“, потъна в него и съзнанието му бавно заплува към верния отговор. Изумрудите! От реакцията на Никълъс по време на пожара Сенжин щеше да разбере дали изумрудите са скрити някъде в къщата!

Отпуснала глава на рамото му, Джъстин леко потръпваше. Той нежно я прегърна.

— О, Ник! — проплака тя. — Не мога да повярвам! Няма я вече хубавата ни къща!

Цистерните на пожарната пристигнаха, заобиколиха къщата и започнаха да я обливат със силната струя на маркучите си. Пожарникарите тичаха насам-натам, лицата им вече блестяха от пот. Огънят продължаваше да поглъща сградата, водата сякаш изобщо не му действаше. Беше запален изключително майсторски и овладяването му беше невъзможно.

— Внимание! — изкрещя един от пожарникарите и миг по-късно носещите греди на покрива се сгромолясаха надолу сред океан от искри и гъсти облаци дим. Тълпата ахкаше и охкаше, събрала се така, сякаш й предстоеше да празнува Четвърти юли. — Всички да се оттеглят! — извика същият пожарникар. — Мястото е опасно!

Никълъс тъжно гледаше как пламъците поглъщат дома, с който го свързваха толкова много приятни спомени. Джъстин беше права — от него нямаше да остане нищо.

Детектив Албъмарл отвори решетъчната врата на килията и отстъпи крачка назад.

— Свободен сте, сенатор Брандинг — дрезгаво каза той, после леко сви рамене. — Съжалявам за неприятностите, които ви причинихме, но всеки трябва да си гледа работата. Понякога, както сам вече се уверихте, моята не е от най-приятните…

Котън Брандинг безмълвно го изгледа, после се изправи и наметна на раменете си сакото на официалния смокинг. Ръкавите на ризата му бяха навити, а коланът и вратовръзката стърчаха от джоба му.