Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

Ръцете му бяха широко разтворени, сякаш бе искал да изрази недоумението си. На няколко сантиметра от пръстите на дясната му ръка лежеше тежък магнум, 357-ми калибър. Задната част на главата му бе изцяло отнесена, частици от нея бяха полепнали върху кожените подвързии на книгите два метра зад него.

— Господи! — възкликна Албъмарл, обърна се към Шизей и строго нареди: — Не мърдайте и не пипайте нищо!

Приближи се до писалището, вдигна слушалката на телефона през носната си кърпичка, после започна да натиска бутоните с помощта на тънък молив.

— Боби? Обажда се Фил. Искам да ми изпратиш линейка, екип от съдебна медицина, патолог и подкрепления. — Продиктува адреса и кимна с глава: — Да, самият Хау… Няма да се кандидатира за следващите избори, затова те моля да си държиш езика зад зъбите! Иначе репортерите ще ни удушат! Ясно? Намери някой, на който имаш доверие за отразяване на случая. Да, да! Искам те тук веднага!

Албъмарл остави слушалката и погледна по посока на Шизей, сякаш да се увери, че спазва инструкциите му. После се присъедини към Джонсън, който клечеше до трупа на Хау. Очите му опипаха револвера, после се преместиха към ръката на сенатора.

— Какво искате да откриете? — попита Шизей.

— Револверите обикновено се използват рядко, но винаги трябва да бъдат в ред — отвърна Албъмарл.

— Струва ми се, че по пръстите на сенатора има следи от оръжейна смазка — намеси се Джонсън.

Албъмарл се изправи.

— Докажем ли това, ще докажем и че става въпрос за самоубийство — поясни на Шизей той. — Ако намерим смазка и в устата му — тогава става въпрос за убийство. Разликата е огромна, поне за мен.

— Но не и за Хау — вметна Шизей.

Джонсън изпусна кратък, подобен на лай смях.

— Имате особено чувство за хумор — отбеляза Албъмарл.

— Не се шегувах, а просто направих една забележка — отвърна Шизей.

Пет минути по-късно до слуха им долетя вой на сирени, долу настъпи раздвижване. В стаята нахлуха цивилни и униформени полицаи, екип по съдебна медицина, начело с кльощав съдебен лекар. Заеха се за работа бързо и без излишно суетене. Правеха снимки, снемаха отпечатъци, записваха показанията на Албъмарл, Джонсън и Шизей.

Скоро откриха разрешителното на Хау за магнума и помощника на съдебния лекар се обърна към Албъмарл:

— Заключенията ми все още са предварителни, Фил. Но съм готов да се хвана на бас, че става въпрос за самоубийство.

Шизей наблюдаваше действията на полицията с добре прикрито задоволство. Беше сигурна, че в заключението на съдебния лекар няма да има нищо необикновено, нищо, което да намеква за убийство.

Фактът, че преди няколко часа беше докарала Хау дотук, беше извадила пистолета от чекмеджето на бюрото и го бе сложила в ръката на Хау, никога нямаше да бъде разкрит. Както и останалото — натикването на дулото в устата на сенатора, бавното и внимателно натискане на пръста му върху спусъка, приглушеният трясък на изстрела. Това си оставаше само за нея.

Изправена в ъгъла, за да не пречи на полицаите, тя търпеливо чакаше детектив Албъмарл да приключи и да я закара обратно в участъка. Искаше да бъде там в момента, в който освобождават Брандинг.

Работата й почти приключи, но въпросът с Брандинг оставаше открит. „Дали си изгубил доверието си в мен, Кук, запита се тя. Дали още ме обичаш?“

Гореше от нетърпение да разбере това.

Сенжин наблюдаваше как Никълъс и Джъстин се любят със завистта, с която човек наблюдава успехите на съперника си в обществото.

Може би именно завистта събуди у него непреодолимо желание да го убие веднага, още в този момент, да забрави клетвата си, да задоволи всеобхватното си чувство на гняв и все по-нарастващия си апетит за хаос и разруха.

Попречи му нещо ново и непознато, някакъв елемент, който не бе присъствал досега. Протягайки пипалата на духа си, той се сблъска не с меката и несигурна психика, която познаваше от кабинета на доктор Ханами, а с висока черна стена, отвъд която не можеше да долови нищо.

Никълъс беше престанал да съществува, поне по отношение на необичайната дарба на Сенжин.

Какво се беше случило? Сенжин беше сигурен, че с ритуалното убийство на танжина Киоки, там горе, сред платото Азама, той бе пресякъл единствения път на Никълъс към спасението. Но къде ли е бил той след Азама? Не беше се прибрал веднага в Токио, не беше развалината, която трябваше да бъде. Дали е продължил нагоре към непристъпните върхове? И защо би го сторил?

Отговорите на тези въпроси в крайна сметка са без значение, разбра Сенжин. Тревожеше го единствено присъствието на този нов и неразгадаем елемент — Никълъс бе успял по някакъв начин да осъзнае и овладее състоянието си на танжин. Защото безформената стена, която блокира проникването на всякакви психически сили, може да бъде изградена само от танжин.