Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

— Парите ми трябват до края на седмицата, Икуза-сан. Никоя банка не може да ми отпусне заем за толкова кратко време.

Плъзнаха се под клоните на кичеста слива.

— Каква е сумата на дълга ви? — попита Икуза.

Ишии му я каза, а той известно време се правеше, че обмисля нещо. После въздъхна и каза:

— Правилно сте постъпили, като се обръщате към мен, Ишии-сан. Убеден съм, че можем да си услужим взаимно.

— Ще ви бъда безкрайно благодарен, Икуза-сан — развълнувано промълви Ишии. — Безкрайно благодарен!

Икуза го погледна с крайчеца на окото си с такова отвращение, сякаш дребничкият мъж бе смъкнал панталоните си и се готвеше да надриска прекрасните азалии.

Известно време крачеха в мълчание. Икуза гледаше бегачите около двореца, поемащи с пълни гърди въглеродния двуокис от замърсения градски въздух. Нима си въобразяват, че ще бъдат по-здрави, чудеше се той.

— Между другото, какви са намеренията на Нанги-сан? — прекъсна най-сетне напрегнатото мълчание той. — Изгуби най-ценната част от „Накано“ и никога не би могъл да продаде кухата обвивка, с която разполага… Какво мисли да прави?

— Вече не е сам — отвърна Ишии, станал изведнъж съвсем друг човек, след като хазартните му проблеми бяха на път да се разрешат. За него беше въпрос на чест и добро възпитание да отвърне на услугата с услуга. — Заедно с Линеър-сан изготвят новата стратегия.

— Никълъс Линеър се е върнал? — изненадано го изгледа Икуза, за миг забравил достолепното поведение. — Според моите сведения, той беше изчезнал без следа…

— Не зная нищо за това — сви рамене Ишии. — Но ако сведенията ви са верни — значи наистина се е върнал.

„Защо никой не ме е уведомил, дявол да го вземе, ядосано се запита Икуза. И къде по дяволите е Сенжин? Той трябваше да има грижата за Линеър, трябваше и да ме информира за неговото завръщане. То може да обърка всичко.“

— Имате ли представа какви планове кроят Нанги и Линеър?

— Не съвсем — поклати глава Ишии. — Вчера проведоха редица срещи с представители на МИТИ.

Това също може да обърка нещата, помисли си Икуза. Някога Нанги е бил заместник-министър на могъщото министерство, а то невинаги приемаше с готовност линията, провеждана от „Нами“, въпреки привидното им единодушие по всички основни въпроси. Нямаше представа доколко здрави са останали връзките на Нанги в бившето му министерство, но Икуза нямаше навика да подценява своите противници. Навремето Нанги е бил опитен бюрократ, връзките му несъмнено са били широки и дълготрайни. Не е трудно да се разбере дали още дърпа конците.

— Ишии-сан — поклони се на дребния мъж той. — Ако се срещнем тук утре по същото време, аз ще нося парите.

— Домо аригато, Икуза-сан — поклони се дълбоко Ишии. — Разбира се, ще ви подпиша полица с лихва върху сумата, която моля да определите сам.

— О, това не е необходимо — незабавно оцени благоприятната възможност Икуза. — Имам ви пълно доверие, нямам нужда нито от полица, нито от лихва. — Спря поглед на вцепененото от учудване лице на Ишии и добави: — Но дали ще мога да разчитам на една по-различна форма на разплащане?

— Всичко, което пожелаете, Икуза-сан. Аз съм ви безкрайно благодарен за щедростта и съчувствието.

— Дребна работа — отвърна по обичайния начин Икуза. — Ето какво бихте могли да сторите за мен — да ме информирате за някои подробности от новата стратегия на Нанги. Много ще ви бъда благодарен, ако сторите това на нашата утрешна среща.

Приблизително по същото време, в което се състоя тази среща, но в противоположния край на Токио, Томи и Нанги си пробиваха път по хлъзгавия паваж на Цукижи — едноетажния квартал около доковете на реката Сумида, която се извиваше като змия през града.

В Цукижи се намира огромният рибен пазар на Токио, на който ежедневно се продава на едро риба за дванайсет милиона долара. Но в днешно време там се продават и други неща.

Томи извади служебната си карта и двамата бяха пропуснати отвъд полицейските заграждения около линейката на Съдебна медицина. Светлината хвърляше мазни отблясъци върху мократа настилка на доковете. Работници с черни мушами и високи гумени ботуши мъкнеха улова с помощта на извити метални куки, поливаха го с маркучи и бъбреха помежду си. Купищата риба смътно проблясваха в здрача на утрото, устите им зееха в безмълвен вик.

Нанги вървеше бавно, облягаше се на бастуна с цялата си тежест, лицето му бе сбръчкано и загрижено. Небето бавно просветляваше, всичко наоколо се къпеше в млечния, предхождащ настъпването на деня здрач, предметите губеха познатите си очертания, ставаха странни, сюрреалистични…