Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

— Защо? — отдалечи я от себе си той и надникна в очите й. Искаше да се увери, мечтаеше да се увери, че всичко около нея е в ред. — Откъде ти хрумна, че няма да се върна?

— Аз… аз… — Главата на Джъстин потръпваше, хавлията бавно се плъзна надолу, мократа коса се разпиля около раменете й на влажни кичури. — Аз… Не зная… Мисля че…

Видя го в очите й. Зеленият цвят почти не се долавяше сред кафявото, червените точици в ириса на лявото око бяха изгубили своя блясък, едва-едва проблясваха с мътна светлина. Тао-тао беше там, гъстата му паяжина не можеше да се сбърка с нищо друго. Сърцето му се сви от страх, все още не знаеше дали ще успее да я освободи от тези опасни метастази така, както някога я бе откъснал от мрачната хипноза на нинджите, с която я бе оплел Сайго.

— Някой ти е казал това — прошепна той. — Някой го е втълпил в главата ти. — Искаше да разтърси съзнанието й, искаше да получи помощта й. Сам нямаше да успее да се справи с Тао-тао.

— Да… — Джъстин го погледна с недоумението на човек, когото внезапно са събудили от дълбок сън. — Помня… Нещо помня… — Очите й се фокусираха върху лицето му: — Нещо като сън…, като обвита в мъгла рисунка… Потрепва, танцува пред очите ми, изплъзва ми се и не мога ясно да го видя…

Той почувства как страхът се прокрадва по лицето й, кара очите й да потъмняват, изтрива червените точици в ирисите й.

— Ник, какво става с мен? Имам чувството… Имам чувството, че живея в два отделни свята, не зная как да ти го кажа… но сякаш съм заключена, а едновременно с това плувам нанякъде… Лудост, нали?

— Не е лудост, както си мислиш — отвърна той. — Защо не се облечеш и да видим какво ще похапнем?…

— О, Ник — вкопчи се в него тя. — Не ме изоставяй, не искам да се отделям от теб. Искам да те гледам, да те докосвам… Имам чувството, че не сме се виждали от години, а не от няколко седмици… Аз… — Тя млъкна и стисна главата си с ръце: — Не зная какво става с мен…

— Облечи се, мила — подкани я Никълъс. — Иначе рискуваш да настинеш.

Джъстин се усмихна, нахлузи джинси и черен памучен пуловер с висока яка.

— Така добре ли е? — притисна се отново до него тя. — Какво има, Ник? Какво ми става?

— Помниш ли Сайго? — прегърна я той. — Помниш ли как те беше хипнотизирал? — Тя мълчаливо кимна. — Мисля, че и сега става нещо подобно. Не помниш ясно, но „дорокусаят“, който ме преследва, е дошъл да те посети в токийския ни дом. И известно време си била в неговата компания. — Видя озадачения израз на лицето й и попита: — Спомняш ли си да е идвал някой непознат?

— Не — поклати глава Джъстин. — Само някакъв велосипедист, но не помня какво стана с него.

— Велосипедист ли?

— Да… Мисля, че го блъснах с колата. Но имаше късмет, аз също… Просто отхвръкна през алеята и падна до японския кедър оттатък… Каза, че нищо му няма, но аз настоях да изпие чаша чай и да се успокои… — Вдигна глава и леко се усмихна на Никълъс: — Опитах се да се държа по японски, реших, че велосипедистът ми отказва само от любезност… И накрая той прие.

— Какво стана след това?

— Какво да стане? — с недоумение го погледна Джъстин. — Всъщност, не мога да си спомня… Мисля, че влезе у дома, прие чаша чай, а после си отиде…

— Това не е всичко — настоятелно каза Никълъс — Велосипедистът е бил Сенжин Омукае.

— Да, сега си спомних — кимна Джъстин. — Точно така се казваше.

— Той е „дорокусаят“, Джъстин.

Веднага усети тръпките на тялото й, очите й се наляха със сълзи.

— О, Ник, какво става? — простена тя. — Какво е направил с мен? Нищо не помня…

— Зная съвсем точно какво ти е направил — уверено каза Никълъс, макар това да не беше истина. — И ще направя необходимото. — Изобщо не беше сигурен дали ще успее. После си зададе въпроса трябва ли да я запознае с промените около себе си и доколко може да го стори. Дали ще се почувства по-уверена, като разбере, че и той е танжин, или ще стане обратното?

Насочи я към дневната, където беше по-светло и по-просторно. Сипа малко уиски в една чаша и й я подаде.

— Какво ми е направил? — упорито повтори Джъстин.

— Чрез теб иска да се добере до мен.

Тя отпи глътка и потръпна:

— Може би иска да те убия — като Сайго!

— Съмнявам се — поклати глава Никълъс. — Тоя не е като Сайго, иска сам да свърши работата. Няма да получи никакво удоволствие, ако ме убие чрез подставено лице.

Очите на Джъстин бяха огромни и блестящи.

— Даваш ли си сметка за какво говорим, Ник?

Никълъс беше сигурен, че никога в живота си не бе обичал тази жена повече, отколкото в този миг. Наведе се и я целуна по устата, тя бавно омекна и се разтвори под натиска на устните му.