Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

— Опитвам се — въздъхна Никълъс.

Колата увеличи скоростта си, най-сетне излязла на широката магистрала „Ван Вик“. Чистачките ритмично се движеха, създаваха някаква особена музика — тиха и успокоителна. Никълъс проговори отново, чак когато отминаха Пачог.

— Имам големи неприятности и ще те моля да се държиш стриктно встрани от тях — каза той. — Така ще ми помогнеш по най-добрия начин.

— Колко големи? — загрижено попита Кони.

— Намирам се в тунел — призна неохотно Никълъс. — И честно казано, не зная дали ще се добера до другия му край.

— Ясно — рече Кони и пусна в ход сърдечната си усмивка. — Добре е, че имаш приятели, човече!

— Така е.

— Но не можеш да казваш на приятелите си „дръж се стриктно настрана“, Ник! Не можеш да ги държиш в периферията, когато става въпрос за живота ти!

— Кони…

— Нямам никакво намерение да те оставя да ми вържеш ръцете и да те гледам как умираш!

Не се каза нито дума за Тери Танака и задължението на Кони към Никълъс. Не беше и необходимо, двамата прекрасно знаеха това. Японците никога не говорят помежду си за „гири“. Те знаят, че то съществува като въздуха, който дишат, просто е част от живота.

— Добре — въздъхна Никълъс. После млъкна и запази останалото за себе си. Скоро буикът напусна магистралата Монтаук и спря на паркинга в Уест Бей Бридж. — Всичко си е както преди — отбеляза той.

Кони свали крака си от педала на спирачката и извърна глава към празните места на паркинга, осветени от фаровете.

— Няма я човече — рече той. — Колата ти я няма.

— Това е добър знак — усмихна се Никълъс, сигурен че Джъстин се е възползвала от колата. — Остави ме тук.

— Мога да изчакам малко.

Кони искаше да остане, докато се увери, че всичко е наред.

— Ще ми бъдеш по-полезен в града, Кони — отвърна Никълъс. — Ще те помоля да ми свършиш една-две услуги. — Извади от джоба си касетка, която беше записал по време на полета. Около нея бе увит лист хартия. — Хвърли един поглед на това, като се прибереш у дома.

Кони прибра касетката и насочи колата си към: Дюн Роуд и Атлантическия океан. Беше тихо и спокойно, тук-там се виждаха младежи, които пушеха около колите си, а вероятно и отпиваха от кутии с бира. Градчето беше мирно и заспало, като в детска приказка. Липсваха само мечета играчки по клоните на дърветата. Никълъс мислеше за Джъстин.

Спомни си коледните празници, които прекараха тук непосредствено преди заминаването си за Япония. Имаха нужда да бъдат сами, да се махнат от големия град, да забравят ужаса на унищожението, оставен там от Сайго.

Градчето беше прекрасно с елхите на всеки ъгъл и гирляндите от разноцветни светлини, разпънати между дърветата. Коледното утро ги посрещна с тънък пласт снежец, стопен бързо от ярките слънчеви лъчи. На плажа беше толкова студено и ветровито, че те се отказаха от обичайната си сутрешна разходка и останаха у дома с по чаша греяно вино в ръце. После отвориха подаръците си. Джъстин му бе избрала часовник — същият, който и сега беше на китката му. А той й подари огърлица с рубини от Тифани. Спомни си с какво търпение и внимание я беше избирал, спомни си и израза на лицето й, когато отвори кадифената кутийка.

„Какво стана е нас оттогава насам, запита се той. Къде изгубихме това, което винаги ни е свързвало? Кога престанахме да бъдем неразделна двойка?“

— Пристигнахме — обяви Кони.

Фаровете на буика осветиха колата на Никълъс — бял корвет с червени линии отстрани, модел 1962 година. Една година след като го купи, Никълъс направи основни промени в двигателя и каросерията му, оттогава насам колата беше истинска хала.

— В къщата има някой — тихо каза Кони и Никълъс усети как напрежението сковава мускулите на гърдите му.

Вътре наистина светеше, но наоколо нямаше жива душа.

— Всичко е наред — каза Никълъс и се обърна да вземе багажа си. — Прибирай се, Кони, чакат те куп неща.

Кони кимна, изчака го да слезе и дръпна колата на заден ход от алеята.

Никълъс изкачи стъпалата към входа, зад гърба му остана Атлантическия океан, който безмилостно връхлиташе върху брега. Всяка зима сушата отстъпваше с метър-два пред вятъра и водната стихия, този процес се прекратяваше едва с настъпването на пролетта. Въздухът беше с три-четири градуса по-хладен от този на летището и той с наслаждение го пое в гърдите си, изтощен от прекаленото отопление, което бе принуден да търпи навсякъде — в самолета, в сградата на терминала, в колата на Кони. Беше гладен и мечтаеше да влезе под душа.