Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

Лентата свърши и Албъмарл спря магнетофона.

— Какво иска да каже с това? — замислено попита той.

— Хау ме приема в светлината, в която бе приемал Брислинг. За него и двамата сме кучета, обучени да изпълняват заповедите му. Той е гнусен тип.

— Не, не… Имах предвид това последното — да карате хората да пълнят гащите…

— Владея някои бойни изкуства — сви рамене Шизей. — На Хау това му харесваше, чувстваше се сигурен в моя компания.

— Само едно ще ви кажа, госпожице — изръмжа отново Албъмарл. — Май хич не ви пука, че се забърквате в подобни неща.

— В какви неща? — спокойно попита Шизей. Чувстваше, че сега трябва да бъде крайно внимателна, ясно виждаше заплашителната грамада на айсберга, към който я тласкаше Албъмарл. С надеждата, че ще се сблъска с него, разбира се.

— Ами например в това, че с тези ваши качества никак не би ви било трудно да умъртвите Брислинг по заповед на Хау!

Тя направи необходимото очите й да не трепнат нито за миг и да не се отклонят от очите на детектива. В погледа й отсъстваше агресивността.

— Разкажете ми пак за начина, по който е бил убит Брислинг — рече тя.

— Нещо дебело и ръбесто е пръскало задната част кг черепа му — отвърна Албъмарл така, сякаш описваше качествата на нов модел кола. — Така, както правим с яйце върху метална скаричка…

— Струва ми се, че става въпрос за престъпление, извършено в състояние на крайна възбуда, ако щете и на ярост… — спокойно каза Шизей. — Освен това аз нямам абсолютно никакъв мотив.

— Казахте, че работите за Хау и парите са били добри.

Шизей умееше по неподражаем начин да влага точно необходимата доза жлъч в гласа си.

— Един мъж се възползва от мен, когато бях млада — започна тя. — Озлочести ме, ако тази дума ви харесва повече. Тогава се заклех никога повече да не допускам това. Никой няма право да се отнася с мен по подобен начин. Затова излязох от играта в мига, в който разбрах, че Хау се възползва от мен. Като не забравих да си оправя сметките с него, разбира се. — Позволи на чертите си леко отпускане и добави: — Във всеки случай бих постъпила доста по-внимателно…

— А именно?

— Знаете ли нещо за бойните изкуства, детектив?

— Минал съм курс по карате — от тези, задължителните…

— Ако позволите да изразя мнението си, това изобщо не може да се нарече бойно изкуство. То върши работа, когато искате да строшите някоя дъска с ръба на дланта си, или пък да сломите съпротивата на някой нарушител.

— От нарушителите си вадя хляба — вметна детективът.

— Но не и аз — погледна го в очите Шизей. — Истинските бойни изкуства са осемдесет процента умствена дейност и точно по този начин трябва да бъдат преподавани. Всички без изключение имат защитни функции. Мен лично никога не са ме обучавали на нападателни похвати. Ако Дейвид Брислинг или някой от вашите улични нарушители, да речем, реши да ме нападне, аз зная как да се защитя, но с положителност не бих могла да му пръсна черепа. Това е тежка физическа работа.

Албъмарл дълго мълча, пръстите му измъкнаха отнякъде клечка за зъби и я пъхнаха в устата му. Най-накрая почука по капачето на магнетофона и каза:

— Ще трябва да задържа касетката. Тя е улика.

— Ваша е — отвърна Шизей.

— Ще ми трябвате пак, веднага след задържането на Хау.

— Добре — кимна тя, позволявайки на гласа си нова, доста по-различна интонация. — Ще бъда на ваше разположение.

Малко след като премина през проверката на Имитационната служба и митницата на нюйоркското летище „Кенеди“, Никълъс чу името си по радиоуредбата. Вдигна слушалката на най-близкия вътрешен телефон и администраторката му даде един телефонен номер. Остави слушалката и се насочи към дългата редица кабини, изпъстрени с разнообразни драсканици. Наложи му се да заобиколи огромната въртележка, отрупана е багажа на пристигащите пътници. Йени за долари беше сменил още на летище „Нарита“ в Токио. Набра номера, който му предадоха от администрацията.

— Аз съм — каза един глас в слушалката. — Намирам се тук, на летището, в другия край на залата. Виждам те добре, наблюдавам внимателно. Засега си чист.

— Нямах представа, че ситуацията е толкова тежка — отвърна Никълъс. — Можеше да се срещнем.

После набра номера, който бе получил от Томи. Детективът Мел Бранна от отдел „Убийства“ беше нощна смяна и лично вдигна слушалката.

— Лоши новини, приятел — каза той с одрезгавял от никотина глас. — Посрещнах оная японска птичка както ме помоли Томи, но не успях да засека нашия човек. Имаше го в списъка на пътниците, видях го с очите си. Даже разпитах екипажа, но никоя от стюардесите не можа да си спомни за подобен тип. Бяха сигурни, че мястото му е било заето и толкоз. Съжалявам, приятел, но направих всичко възможно за малкото време, с което разполагах. Пък и другата ми работа не чака.