Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

Никълъс му благодари и затвори. Понечи да се обади на Джъстин в Уест Бей Бридж, но размисли и се отказа. Няма смисъл да предупреждава Сенжин, че се е появил в Америка. Но мисълта, че „дорокусаят“ е бил в крайбрежната им къща, заедно с Джъстин, го накара да потръпне.

Търпение, каза си той. Скоро всичко ще приключи.

Обърна се и видя, че към него крачи Кони Танака, Именно него бе повикал той е помощта на Уми.

Кони беше по-големият брат на Тери Танака. До 1980 година, когато Сайго се появи в Ню Йорк и уби Тери, той живееше във Ванкувър. След убийството се пресели тук, за да поеме бизнеса на Тери в залата за бойни изкуства. Отначало мислеше, че това е временно, но така и не се върна в Британска Колумбия, омагьосан завинаги от магнетичното привличане на Ню Йорк. Кони беше човек на живота, но към бизнеса се отнасяше напълно сериозно.

— Тик-так — рече той и пое куфара от ръката на Никълъс. — Получих посланието ти. — Единствен той наричаше Никълъс така, оправдавайки прякора по следния начин: „Ти си като бомба, човече! Бомба, която тиктака под добре охладения си екстериор. Никой не може да има шанс срещу човек като теб!“

Кони лесно го позна, тъй като Никълъс обръсна брадата си в самолета, на десет хиляди метра височини, точно когато прелитаха над Хавайските острови.

— Казвай каква е работата — рече Кони.

— Неприятности — отвърна Никълъс, докато двамата си пробиваха път към изхода. — Неприятности до гуша! — Навън беше тъмно, луминесцентното осветление хвърляше синкавите си отблясъци, лицата на хората зад стъклата на автомобилите изглеждаха призрачно бели, сякаш напълно обезкървени.

Единствено Кони си беше същият — нисък и набит като пън, с широки рамене и тесен таз, яки ръце със застрашително помръдващи бицепси. Движеше се като танцьор, центърът на тежестта му беше ниско, почти до земята. Квадратното му лице с правилни черти поразително наподобяваше лицето на Тери, но беше по-масивно от него. За хората, които не го познаваха, в него несъмнено се криеше някаква мрачна заплаха. Но Никълъс прекрасно знаеше, че Кони е мил и сърдечен човек — доказваше го и решението му да предостави една трета от печалбата на школата по бойни изкуства на семейството на Айлин Окура. Айлин беше приятелката на Тери, също загинала от ръката на Сайго.

Започна да ръми. Пешеходната пътека изглеждаше мръсна, задръстена от лепкав боклук. Двамата я преминаха, хлътнаха в гъмжилото на паркинга и започнаха да се провират между лимузини, таксита и туристически автобуси. Скоро се добраха до очукания буик на Кони и с облекчение затръшнаха вратите след себе си.

— Трябва да свърша много работа, а времето ми е малко — каза Никълъс.

Кони хвърли куфара му на задната седалка и завъртя контактния ключ.

— Тогава е по-добре да се затъркаляме, а? — рече.

Никълъс се извърна към него и се усмихна:

— Радвам се да те видя, Танака-сан — отправи му ритуалния поздрав той.

— За мен е чест, Линеър-сан — поклони се Кони. Дълбоко в душата си той се чувстваше безкрайно задължен на Никълъс. Защото бе отмъстил за смъртта на брат му и Кони знаеше, че никога не може да му се отплати за това. Двамата не бяха говорили по този въпрос и едва ли някога щяха да го сторят, но именно той циментира приятелските им отношения.

— Ще караме по ред — рече Никълъс. — Уест Бей Бридж, знаеш го къде е…

Кони кимна, плати на пазача на паркинга и присъедини колата си към дългата редица автомобили, пълзящи бавно по кръговото движение пред летището.

— Там всичко е така, както си го оставил. Всяка седмица се почиства, през ден пращам хора за проверка…

— А колата ми? — попита Никълъс.

— Лично я разкарвам всеки уикенд — отвърна Кони. — Работи като часовник. — Нави рязко волана, за да избегне спрялото пред група клиенти микробусче такси, после добави: — Липсва ми тази стара къща. Ти постъпи умно, като я купи, вместо вечно да я държиш под наем. Но и добре избра времето за това — тогава пазарът беше изгоден… Сега е изключено да намериш крайбрежна вила за продан, а ако случайно откриеш някоя, ще трябва да кажеш сбогом на два-три милиона долара.

— Уф!

— Какво искаш да кажеш с това „уф“, човече? — изгледа го Кони. — Някога да си броил милионите си?

— Не съм — поклати глава Никълъс. — И право да ти кажа, така и не успях да свикна с богатството. Не се чувствам удобно с него и това си е!

— Разбирам те — кимна Кони. — Парите си имат своя собствена карма… Ще трябва да ги яхаш като необязден жребец.