Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

— Не се безпокой — каза той. — Сенжин вече имаше възможност да ме убие в кабинета на доктор Ханами, но не го стори. Толкова по-зле за него. Една японска поговорка казва: „Пропуснеш ли да убиеш врага си, почни да копаеш два гроба.“

— Смърт и само смърт, Господи! — отпусна се в прегръдката му Джъстин, главата й се притисна в гърдите му. — Няма ли други начини? Не може да няма! — Рязко се отдръпна, очите й блестяха: — Да избягаме някъде, където и да е! Кълна се, че… — Видяла израза на лицето му, тя изведнъж млъкна. В него прочете потвърждение на най-големите си страхове.

— Не… Разбирам, че друг начин няма. Заради твоя живот, Ник… Заради начина, по който трябва да го изживееш. Добре! — Покри ръцете му с длани: — Покорявам се. Да става каквото е писано. Карма. Ти си ми най-скъпият човек на света. — Пръстите й внимателно сложиха ръката му върху корема й. — Искам да знаеш само едно — каквото и да се случи, нашето бъдеще е тук, вътре, и чака да настъпи неговият час. Обещай ми, че няма да направиш нищо, което да постави под заплаха това бъдеще!

— Джъстин, нима искаш да кажеш, че… — Но вече го знаеше, знаеше, че е бременна с помощта на същата дарба, с която Сенжин бе открил това. — Боже мой, бебенце!

— Щастлив ли си?

— Много! — целуна я нежно той. — За кога да го очакваме?

— В началото на пролетта.

— Бебенце! — повтори Никълъс, без да вдига ръка от корема й.

— Това ще оцелее, Ник — притисна се в него тя. — Обещавам! Това бебе ще живее, ще расте, ще бъде нашето бъдеще… Нашето общо бъдеще!

Никълъс я взе на ръце и я отнесе на широкия диван. Лежаха един до друг, душите им се сляха, превърнаха се в едно цяло, всеки търсеше у другия онова, което му беше убягвало през дългите мрачни месеци на смут, гняв, страх… Но не и на безразличие, в никакъв случай не безразличие!

Във водния свят над главите им рибите-ангели продължаваха елегантното си движение между изкуствените водорасли, перките им меко проблясваха. Сит и доволен, Гюс се бе настанил между пластмасовата имитация на останки от потънал кораб и кротко спеше.

Телата им се възпламеняваха от онзи прекрасен огън на първата им среща, който ги бе накарал да се любят ненаситно, да чувстват непреодолимо влечение един към друг, без дори още да се познават.

Пръстите на Джъстин нетърпеливо разкопчаха ризата му и я дръпнаха надолу, езикът му лудееше върху устните й, ушите й, вдлъбнатинката на шията й, освободена от нетърпеливо захвърления настрана пуловер.

— Искам те!

Никълъс понечи да махне остатъка от облеклото, но тя го притегли към себе си и простена:

— Не! Искам те сега, веднага! — Пръстите й разкопчаха колана му, трескаво раздърпаха дрехите му. Едновременно с това краката й изритаха надолу памучните джинси.

Беше гола и топла, той проникна в нея до дъно, насърчаван от гъвкавите движения на тялото й. Тазът й се вдигна нагоре и се залепи за него. Яростен тласък, после втори, трети…

— Най-сетне — извика задъхано тя, клепачите й се спуснаха, тялото й влезе в ритъм с неговото, вътрешните й мускули спазмодично се свиваха и отпускаха, устните й се разкривиха, от тях се откъсваха несвързани звуци на задоволство. После бедрата й полудяха, тазът й започна страхотен танц, Никълъс не можеше да направи, нищо друго, освен да експлодира дълбоко в нея с цялата си мъжка мощ, да я запълни цялата, да потъне в това, което за тях беше най-важното нещо на света.

Кусунда Икуза се намираше в Източната градина на Императорския дворец, но съвсем нямаше намерение да бяга за здраве. Само тази част на двореца беше отворена за широката публика, градината изобилстваше от храсти с красиви цветя, декоративни дръвчета и леки постройки с богати орнаменти, стари поне колкото самия дворец. Оттук се разкриваше великолепна гледка към императорските покои и към пътечката около тях, която бе любимо място за много запалени по бягането жители на Токио. Те съвсем не се смущаваха от облаците задушливи газове, изхвърляни от хилядите автомобили, които пълзяха току зад оградата на парка.

Часът бе малко след шест, утрото беше тихо и красиво, леката омара още висеше над дърветата. Икуза веднага забеляза фигурата на Масуто Ишии — вицепрезидент на „Сато Интернешънъл“, който отговаряше за оперативната дейност на компанията и беше дясна ръка на Танцан Нанги. Именно по тези причини Икуза без колебание прие желанието му да се срещнат, изразено снощи по време на кратко телефонно обаждане.

Приближавайки към дребничкия мъж, Икуза беше нащрек, но подозренията му все пак не бяха такива, каквито биха били при други обстоятелства. Служителите на Нанги се отличаваха с изключителна лоялност дори за страна като Япония, в която лоялността е един от основните добродетели. Но сделката с „Накано“ и особено избухването на бомбата, заложена от Икуза в клаузите на договора, бяха разтърсили здраво владенията на Танцан Нанги. За пръв път в своята история компанията „Сато Интернешънъл“ се намираше в истинско бедствено положение. Всички знаеха на какво се дължи то и какво ще струва излизането от него. Досега крайно предпазлив, Икуза бе дал широка гласност на случая, именно за да разклати доверието в Нанги, да всели несигурност в душите на неговите служители.