Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

Томи и Нанги се наведоха. Плъха, както си му беше навик, не носеше чорапи. Кракът му беше толкова подут, че се бе превърнал в безформена маса. От вътрешната страна на големия пръст беше залепено със скоч малко метално ключе.

Томи извади джобното си ножче и разряза лепенката. После внимателно отлепи ключето от подпухналата плът и го пусна в шепата на Нанги.

— Вече разполагаме и с още една нишка — бавно промълви тя.

— Желязото се кове, докато е горещо — каза детектив Албъмарл. — Какво ще кажете, ако се опитаме да открием сенатора Хау още сега?

— Както решите — сви рамене Шизей.

— Това е сержант Джонсън — представи й той един едър чернокож полицай, който се присъедини към тях в коридора.

— Помня го от стаята за разпити — кимна Шизей.

— Ама и вас си ви бива! — промърмори с уважение Албъмарл, докато тримата се спускаха по стълбите на управлението и се насочваха към колата без полицейска маркировка. Въздухът беше горещ и лепкав, прохладният бриз откъм Чесапийк почти не се усещаше. Типична лятна нощ за столицата на Съединените щати. — Още веднъж ви питам — сигурна ли сте, че желаете да се забъркате във всичко това?

— Вие имате нужда от помощта ми и аз ви я давам — отвърна Шизей. — Кратко и ясно.

— Нищо никога не е кратко и ясно — изръмжа Албъмарл. — Хау несъмнено има готова тактика за онези от хората си, които дръзват да му застанат на пътя.

— Аз не му заставам на пътя — отвърна Шизей. — Аз го предавам.

Отговорът й предизвика усмивка върху лицето на Албъмарл.

— Ще ви призная, че наистина си ви бива — изръмжа одобрително той. — Бива си я, нали Бобо?

— Страшна е — потвърди сержант Джонсън от задната седалка на колата. Шизей имаше чувството, че очите му не се отделят от тила й.

— Вероятно си давате сметка, че Хау има достатъчно власт да ви съсипе кариерата завинаги — продължи Албъмарл. — Това не ви ли плаши?

Шизей само го погледна.

Детективът караше бързо, но внимателно. Само след няколко минути колата се закова пред резиденцията на сенатора Хау в северозападната част на града.

— Тая къща би трябвало да е музей, а не жилище на някакъв шибан политик — промърмори Албъмарл и стъпи на тротоара. Вдигнаха глави и видяха, че от прозорците на третия етаж се процежда светлина. — Предполагам, че можете да се ориентирате вътре, нали? — добави детективът.

— Познавам само офисите на първия етаж — отвърна Шизей. — Апартаментът на сенатора е на третия, но там никога не съм се качвала.

Албъмарл изсумтя и пое нагоре по стълбите. Вдигна ръка и натисна звънеца, всички зачакаха. Нищо. Пръстът му отново се заби в копчето, но този път си остана там. Нищо. Посегна към топката на бравата и бавно я завъртя. Вратата се отвори.

Едновременно с това в ръцете на Албъмарл и Джонсън се появиха пистолети.

— Това съвсем не е в стила на параноик като Хау!

— По-добре да поискаме подкрепления — предложи Джонсън.

— Не — тръсна глава Албъмарл. — Тая вечер не съм в настроение да черпя! — Обърна се към Шизей и кратко нареди: — Вие оставате тук!

— Искам да дойда с вас — настойчиво рече Шизей.

— Правилникът не позволява — отвърна Албъмарл, вече от вътрешността на входния вестибюл. Сержант Джонсън я изгледа кръвнишки и последва шефа си.

Шизей безшумно се плъзна след тях.

Канцелариите на първия етаж бяха тъмни. Тя видя, че ченгетата бяха успели да открият стълбището и вече бавно поемаха нагоре. Промъкваше се след тях, безшумна като призрак. Вторият етаж също тънеше в мрак, но тук им беше по-лесно да се ориентират, тъй като слаба светлина отгоре очертаваше извитото стълбище.

— Пази се! — просъска в тъмнината Албъмарл. Предупреждението му бе предназначено за Джонсън, но го чу и Шизей на няколко крачки зад тях.

Площадката на третия етаж бе заляна от ярка светлина, идваща от отворената врата на стаята, която по всяка вероятност беше кабинетът на Хау. Лавици с книги от пода до тавана заобикаляха два кожени дивана, насреща им, зад масивно писалище, беше изправен стол на колелца със същата тапицерия. Платна с английски ловни сцени висяха по стените, тапицирани в тъмнозелен цвят, светеха няколко настолни лампи.

Античният исфахански килим между диваните беше загубил цялата си несъмнено висока стойност, тъй като бе обилно залят с кръв и късчета мозък.

Сенаторът Дъглас Хау беше седнал на единия от диваните с неестествено прегънати в глезените крака и отметната назад глава, сякаш това беше най-удобната за почивка поза, която бе открил. До известна степен той наистина си почиваше, но почивката му щеше да продължи вечно.