Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

— Революционерът си остава революционер! — въздъхна Икуза. — Трябва да ти призная, че съм разочарован от теб, Килан. От друга страна, вече познавам истинското ти лице. Подобно на всички глупаци с революционни идеи в главата, и ти копнееш за уважението на околните — нещо, от което си предварително лишена и никога не можеш да притежаваш. Защото ако го имаш, ти автоматически се превръщаш в част от системата и от революционните ти идеи няма да остане и следа. — Ръката му направи жест, сякаш искаше час по-скоро да се отърве от нея. — Вземи си отговорния пост и се махай от очите ми. Мислила ли си какво точно искаш да бъдеш?

Килан леко се усмихна, дълго сдържаната жлъч бавно започна да разкривява чертите й.

— Въобразяваш си, че ме познаваш, но това не е така. Мислиш, че ще се задоволя с някакъв началнически пост в шибания ти потребителски отдел, а? Отделът, който си създал с единствената цел да прикриваш научноизследователската дейност на компанията! Не, приятелю! Искам част от всичко, което е свързано с РИНРИС. Десет процента от печалбата.

Беше сигурна, че видя как кръвта се оттегли от лицето на Икуза. Отчаяно се надяваше той да я попита: А ти откъде знаеш за РИНРИС? Но той не направи нищо подобно, а само й даде някакъв адрес и точния час, в който да бъде там.

— Донеси лентата, а аз ще приготвя договора, който трябва да подпишем.

Толкова просто се оказа всичко.

— Ами ако не дойде? — запита я Негодника, потръпващ на тротоара до нея.

— Ще дойде — отвърна Килан и продължи да пристъпя от крак на крак. — Нима има друг избор?

— Трябваше да поискаме да видим договора предварително — рече Негодника. — А и преговорите трябваше да водя аз.

— Шегуваш ли се? — хладно го изгледа Килан. — Ти изобщо не трябва да се появяваш, не искам Кусунда да научи откъде зная подробности за проекта РИНРИС. Ти си моята сила, но и моята слабост. Затова трябва да изчезнеш в мига, в който видим, че се появява Кусунда. Не искам да те види и запомни.

Две минути след уреченото време иззад ъгъла се появи черен мерцедес и бавно се насочи към тях. Стъклата му бяха черни и непрозрачни. Негодника внимателно се дръпна в сянката на близката сграда.

На няколко метра от тях мерцедесът изръмжа и рязко започна да набира скорост.

— Тия са луди! — изкрещя Негодника. Мерцедесът с трясък се покачи на тротоара и се насочи към тях.

— Пресвети Боже! — хлъцна Килан, неспособна да се помръдне от мястото си.

Негодника изтича към нея, грабна я през кръста и я дръпна настрана, едновременно с това бръкна под якето си и извади оттам тежък пистолет. Прицели се в челното стъкло на ревящата кола и натисна спусъка.

Отскочиха от предната решетка сантиметри преди мерцедесът да връхлети върху тях, калникът му забърса Негодника и го повали на земята, а заедно с него и Килан. Миг по-късно бяха вече на крака и тичаха като бесни по посока на следващата пресечка.

Зад гърба им се разнесе оглушителен трясък, но те не намалиха скоростта си, дори не се обърнаха да видят какво се е случило. Скочиха в колата си, паркирана зад ъгъла, скоростите задраха под нервната ръка на Негодника, колата потегли с пронизителен писък на гумите. Улицата пред тях беше пуста, сърцето на Негодника сякаш щеше да изскочи от гърдите му, Килан се разплака от ужас, примесен с облекчение.

Димът се стелеше в къщата, толкова гъст и лютив, че за Никълъс беше ясно — пожарът е предизвикан умишлено.

— На пода! — изкрещя той в ухото на Джъстин. — Дръж се максимално близко до пода!

Плъзнаха се по посока на дневната, над главите им пламъците гневно пропукваха, поглъщаха и последните остатъци кислород. Нищо не се виждаше, Никълъс бе принуден за миг да спре и да си припомни разположението на къщата, в която не бе стъпвал от години.

Изобилието на прозорци предлагаше сравнително лесен начин за излизане, но проблемът беше как да се доберат до тях. Огънят бушуваше навсякъде, а те се намираха в центъра на доста голямо помещение. Димът беше друг сериозен проблем, час по-скоро трябваше да се доберат до мястото, на което ще могат да дишат.

Вдигна очи към аквариума. Рибите-ангели сякаш предчувстваха нещастието и се бяха скупчили в средата, перките им неспокойно потрепваха. Морската котка Гюс ровеше камъчетата на дъното, сякаш бе изгубила нещо и на всяка цена искаше да го открие.

Никълъс стисна ръката на Джъстин. В очите й имаше страх, но и надежда, че той ще успее да се справи с положението. Затвори очи, потърси центъра на душата си и започна да се концентрира. Скоро усети как „Гецумей но мичи“ започна да го обвива в меката си паяжина, пред очите му изплуваха места, които не можеше да види никой обикновен човек, в главата му започна да се очертава планът на спасението. А след това и конкретният път към сигурността.