Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

Никълъс бе свалил подвижния покрив на корвета и вятърът рошеше косите му, прогонваше противната воня на изгоряло от ноздрите му.

И двамата бяха облечени с взети назаем дрехи. Всичко, което притежаваха, беше погълнато от пожара.

На всеки двайсетина секунди очите му се спираха върху миниатюрния антирадар, скрит зад сенника на предното стъкло. Вършеше това механично, въпреки че уредът беше снабден и със звуков сигнал, който щеше да го предупреди, ако някоя ранобудна патрулна кола се беше заредила на магистралата в очакване на нарушители като него. Вършеше го и за да не се унесе от монотонното сиво платно на магистралата, което летеше насреща му с огромна скорост.

Разстоянието между Уест Бей Бридж и Ню Йорк измина само за час и четвърт. Джъстин се събуди, когато корветът се стрелна в тунела Куинс-Мидтаун.

— Колко е часът? — протегна се тя.

— Прекалено рано, за да си будна — включи светлините Никълъс. — Можеш да поспиш още малко.

— Омръзнаха ми кошмарите — разтърка очи тя. — Омръзна ми да се сблъсквам с призраци… Сънувах Сайго, Ник — погледна го тя. — А после той изведнъж се превърна в теб…

Никълъс неволно потръпна, в съзнанието му изплуваха думите на Канзацу: „Цял живот си бягал от Мрака“… А после и неговият отговор: „Това означава, че Сайго и аз сме били една й съща личност…“

— Сенжин не е Сайго — каза на глас той. — Искам да ти кажа нещо, което трябва добре да запомниш — Сайго беше олицетворение на Злото. А Сенжин — зловещият „дорокусай“, отдавна е преминал отвъд Злото, както и отвъд Доброто. По отношение на него са неприложими моралните категории. Той живее, или поне си мисли, че живее, извън всякакви догми от подобен характер.

— А какви са неговите догми?

Излязоха от тунела и се насочиха към, центъра на Манхатън.

— Не съм сигурен, че мога да ги дефинирам — промълви Никълъс. — Не зная и дали това има някакво значение. За мен най-важното сега е да разбера какво си е наумил Сенжин. Узная ли това, ще разбера и цялата му същност.

Прекоси половината остров по широката лента на Второ Авеню, свърна в западна посока и навлезе в Сохо. Измина няколко пресечки по Грийн Стрийт, после отби вдясно и спря пред няколко дълги и ниски фабрични постройки. Допреди пет-шест години тук се произвеждаха сушени храни и други стоки на леката промишленост, но сега сградите бяха основно преустроени и превърнати в огромни, елегантни и свръхмодерно обзаведени апартаменти.

Никълъс слезе от колата и поведе Джъстин към желязна врата, боядисана в морскозелен цвят. В средата й бяха монтирани три сложни секретни брави, останалата й част бе покрита с дебели месингови плочки, които изключваха разбиването й с взлом. На стената вдясно имаше домофонен панел, високо над него проблясваше обективът на видеокамера.

Никълъс натисна копчето, срещу което стоеше загадъчният надпис „Кон Тауър“. Секунда по-късно вратата отскочи сантиметър назад, отворена дистанционно. Затръшна се зад гърба им в мига, в който пристъпиха през прага. Потънаха в непрогледен мрак. Изтече една минута, после втора, трета… Никълъс не помръдваше, Джъстин също. Тя съзнаваше, че няма смисъл да задава въпроси, усещаше спокойствието на Никълъс до себе си и това й беше напълно достатъчно.

Осветлението се включи внезапно, без предупреждение. Джъстин заслепено примижа, през полуспуснатите си клепачи успя да види, че са обкръжени от собствените си отражения, многобройни като в паноптикум. Чувството, че халюцинира, я напусна едва когато в огледалата насреща им се отвори тясна врата и Никълъс я поведе към нея.

Озоваха се в просторно и топло помещение, таванът му беше висок като на катедрала. Стените бяха странно извити и вдлъбнати, очертаваха тайнствени ниши и пещери, Джъстин изпита чувството, че наблюдава хилядократно увеличените гънки и издатини на човешко тяло. Част от тях бяха покрити с огромни произведения на модерното изкуство, ярки и слънчеви пейзажи в постимпресионистичен стил.

Мебелировката беше удобна и едновременно с това модерна, властваше предимно кожата. Навсякъде се виждаха оригинални антики и сполучливи имитации на антики. Японски кутии за писане от лакирано дърво бяха разпръснати из помещението с артистична небрежност, в плитката ниша на една от стените беше изправена статуя на актьор кабуки в естествен ръст, дегизиран като жена с перука и съответната носия. В средата на помещението се издигаше древен будистки постамент, върху който беше поставена дървена статуя на Буда, покрита с лак и златиста боя. Странно, но въпреки привидната претрупаност, помещението излъчваше някаква прецизно балансирана хармония.