Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

— Искам да ти покажа нещо — каза Марта и отново бръкна в сака си. Измъкна оттам лист дебела хартия, навита на руло и завързана с червена панделка. Развърза панделката и подаде листа на Джъстин. — Сама я нарисувах — срамежливо добави тя.

— Божичко, колко е хубава! — възкликна Джъстин. Рисунката наистина беше чудесна — с откровени и по детски наивни щрихи тя беше успяла да долови част от спецификата на японската природа. Специфика, която самата Джъстин никога не бе могла да изрази с думи. Винаги й се бе струвало, че в нея има нещо строго и аскетично, но сега, преобразена от детския поглед, тя изведнъж засия с неподправена чистота, стана далеч по-близка и реална.

— Нарисувах една и на тате — поясни Марта. — Той толкова много я хареса, че веднага я закачи в кабинета си. А тази е за мама.

— Той наистина трябва да се гордее с теб! — рече Джъстин и подаде обратно рисунката, после помогна на детето да я навие и завърже.

— Благодаря — възпитано отвърна Марта. — Всъщност не ми беше кой знае колко трудно да я нарисувам.

— На някои хора с лекота се отдават и най-трудните неща — отвърна Джъстин и в главата й изплува образът на Никълъс. Колко ли щеше да се гордее самата тя, ако Марта беше нейна дъщеря, запита се неволно тя. — Според мен картината е чудесна!

Марта прибра рисунката в сака и отново се намести в креслото.

Джъстин не искаше да прекъсва разговора и забързано попита:

— Какво четеш? Трябва да е нещо интересно, защото не си престанала откакто излетяхме…

— Една книжка за две момиченца — отвърна Марта. — Едното си няма приятели…

— Това е много тъжно — искрено промълви Джъстин.

— Да, но за другото е още по-тъжно, тъй като то си няма семейство — поясни Марта. — Да си нямаш семейство е най-тъжното нещо на света, нали?

Джъстин спря поглед на дребничкото дете с луничаво личице и невинни очи, после очите й се плъзнаха по дрешките в синьо и бяло — блузка, поличка, чорапки и обувки, които по трогателен начин имитираха костюма на възрастна жена, душата й се разтопи. За пръв път от много месеци насам пръстите й докоснаха корема без чувство за загуба, вина или тревога.

„Тук вътре има едно създание като теб, помисли си тя. Аз го храня, а то расте ли расте… Когато се появи на бял свят. Ще бъде мъничко и безпомощно, ще се нуждае от обич…“ В главата й отново отекнаха думите на Марта: „… най-тъжното нещо на света, нали?“

— Да — отвърна Джъстин. — Човек винаги може да си намери приятели — както ти си ги намерила в Япония, както намери и мен в този самолет… Но да нямаш семейство наистина е най-тъжното нещо на този свят!

Негодника се настани в апартамента на Килан Ороши и пусна записа на миниатюрното магнетофонче. Влезе вътре без никакви трудности, понеже сам беше конструирал дигиталната ключалка с електронно захранване на вратата, която бе направила излишни всички механични приспособления. „Вече няма да се притесняваш, че си си забравила ключа, каза той на Килан. Освен това тази система е много по-сигурна.“ Но не и за него, разбира се.

Пребледнял, той се намъкна в миниатюрната кухничка на Килан, сипа си порядъчна доза уиски „Сънтъри“ и се опита да възприеме всичко, което беше чул току-що. Несъмнено ставаше въпрос за инкриминиране, но не само на него, но и на Кусунда Икуза. Господи Исусе!

Негодника пресуши чашата си, сипа си отново и се върна обратно в хола. Магнетофончето го чакаше на футуристичната масичка за кафе, направена изцяло от железобетон. Дремеше там като опасен звяр, който жадува да бъде пуснат на свобода. Пусна записа за втори път и цял се превърна в слух.

Така го завари и Килан — седнал с лице в шепите си, с очи отправени в опасния звяр.

— Здрасти, Негодник — поздрави го тя, без да показва никаква изненада от присъствието му тук. Те двамата постоянно се появяваха в къщите си без никакво предупреждение и отдавна бяха свикнали с това. — С какво се занимаваш?

— С нашето минало — отвърна той, без да сваля очи от черната кутийка. — А може би и с нашето бъдеще.

После й пусна лентата.

Килан мълча през цялото времетраене на записа, лицето й остана напълно безизразно. Сякаш бе мъртва или пък страхотно концентрирана. Когато лентата спря, тя вдигна глава и го погледна в лицето.

— Откъде, по дяволите, изрови това?

— Нямаше никаква представа, че те държат на мушката, нали? — отвърна с въпрос той.

— Никаква, мамка им! — изруга по мъжки тя и посочи магнетофончето: — Откъде го докопа?