Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

Но веднага почувства, че това любопитство още го държи в обятията си и не му позволява да хвърли апаратчето. Искаше да знае какво е записано на лентата. По дяволите! Пръстът му се насочи към копчето за възпроизвеждане, после колебливо спря. След като записът е бил правен от неговия апартамент, нищо не доказваше, че наоколо няма и други средства за наблюдение.

Пъхна машинката в джоба на панталоните си и излезе. Насочи се към парка Уено, но после размисли. Този, който наблюдава апартамента, вероятно ще се погрижи и за личното му проследяване. Значи не може да прослуша записа на публично място. Но къде да го стори?

Не можеше да измисли нищо, в душата му бавно се надигаше паниката. Рязко и неочаквано се бе изправил срещу дулото на пистолет, някой го наблюдаваше, подслушваше разговорите му и най-вероятно следеше всяка негова стъпка. Защо? Заради вирусната програма РИНРИС, естествено. Негодника беше сигурен, че не иска да се забърква в подобни истории. Доказал отдавна гениалните си способности в компютърното програмиране, той искаше да си остане специалист в своята област и нищо повече. Вече бе започнал втория етап на изследванията си. Според информацията на Шизей мозъкът на „Кошера“ действа светкавично, защитните му програми все още могат да се справят успешно с РИНРИС. Лазерните транзистори, композирани от атомни слоеве с монокристално диамантено покритие, а не с обичайното покритие от индиев фосфат и галиев арсенид, са изключително подходящи за бързо движение на електроните (дълбоко в себе си той беше смаян от начина, по който американците бяха успели да ги усъвършенстват), но въпреки това Негодника беше убеден, че при определени условия те могат да работят и в негова полза. Тунелният ефект — тоест превръщането на електроните носители на информация в светлинен сноп вместо в обичайните отделни информационни клетки — правеше действието на тези транзистори наистина светкавично. И именно с помощта на този ефект РИНРИС получаваше своя шанс да се настани в сърцевината на паметта им. Негодника трябваше да промени програмирането на своя вирус в съответствие с лазерните чипове на „Кошера“.

Но вместо да мисли по този проблем, той крачеше през града и се оглеждаше да види дали някой не го следи. Поведението му се диктуваше от многобройните филми, които беше гледал през живота си.

В продължение на час и половина бе зает да прави проверки. Влизаше и излизаше в магазини и дюкянчета, шмугваше се в тесни и безлюдни — улички, в които имаше възможност да наблюдава всеки, който се появи преди или след него, качваше се на метрото и различни автобуси, при това винаги в последния момент.

Най-накрая се увери, че никой не го преследва, въздъхна с облекчение и се насочи към жилището на Килан.

Никълъс помоли Нанги да го придружи до летището. Томи предложи услугите си да ги закара, но Никълъс поклати глава:

— Знаете задълженията си, сержант. Необходима сте тук.

Преди това тя бе изпълнила желанието му да влезе във връзка с полицейското управление на Ню Йорк и да поиска задържането на Сенжин още на летище „Кенеди“. Благодарение на показанията на собственика на „Силк Роуд“ вече имаха достатъчно основания да му отправят официално обвинение. Томи даде на Никълъс името и служебния номер на американския детектив, с когото се беше свързала.

Уми влезе в спалнята в момента, в който Никълъс забързано трупаше в голям куфар дрехи, пари и документи.

— Има някои неща, които Нанги не споделя с теб просто от свян — каза тя. — Той е от старата школа, докато аз… Е, аз разбирам и уважавам старата школа… Но все пак мога да виждам и отвъд нейните граници. Виждам всичко… Разбираш ли ме, Никълъс?

Никълъс застина на място с няколко ризи в ръка.

— Винаги те слушам внимателно, Уми — отвърна той. — Знаеш това, нали?

Уми се приближи до него, протегна ръка и завъртя брадичката му наляво, после надясно.

— Какво виждат очите ми, Никълъс? — удиви се тя. — Ти си друг човек!

— Аз съм танжин — отвърна той.

— Това не те прави друг — поклати глава тя. — Ти си танжин още от рождението си, наследил си от майка си това…

— Ти знаеш? — стреснато я погледна Никълъс, изчака кимването й и добави: — А Нанги?

— Нанги също.

— И не сте ми казали това?

— Нямаше да ни повярваш — усмихна се тя. — Защото не ние трябваше да ти го кажем.

Никълъс хвърли ризите в куфара и въздъхна:

— Все още не мога да го повярвам.

— Станал си друг и това няма нищо общо с факта, че си танжин — настоя на своето Уми. Гледаше го в очите с онази съсредоточеност, с която изучаваше старите документи по културна митология — внимателно и с разбиране.