Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

Но Нанги вече клатеше глава.

— Нима допускаш, че Икуза не е предвидил подобен вариант? — попита той. — Освен това МИТИ забранява на японски компании да получават заеми от чуждестранни банки или фирми. — Министерството на международната търговия и индустрията беше втората икономическа групировка, която, редом с „Нами“, определяше всички насоки във външноикономическата политика на страната. — МИТИ, а и „Нами“, разбира се, не искат да допуснат навлизането на чуждестранни капитали в Япония — нещо, което неизбежно би се случило, ако фирмата длъжник не успее да погаси дълга си. Не вземем ли спешни мерки да запушим дупките, скоро и двете ни компании ще се окажат в прицела на финансовите акули, които ще ни глътнат на безценица. И точно това е целта на Кусунда Икуза. Той иска да докопа технологията за производството на Сфинкс T-PRAM, което не може да стане дори при цялото могъщество на „Нами“. Затова е решил да ни изкупи — знае, че притежава ли нас, ще притежава и T-PRAM. — Нанги изпусна въздуха от дробовете си и добави: — Много съжалявам, Никълъс-сан, но това е истинското състояние на нещата.

— Историята носи полза само когато човек прилага поуките й в настоящето — каза Никълъс.

— Хай — отвърна Нанги и дълбоко му се поклони. Изпитваше благодарност за разбирането, което Никълъс проявяваше. Едно съвсем японско качество. — Трябва да мислим единствено за настоящето.

— Моля да ме извините, Нанги-сан — намеси се Томи. — Но трябва да се мисли и за онзи „дорокусай“.

— Вярно е — кимна Нанги. — За него вече знаем малко повече, отколкото преди твоето заминаване, Ник. — После му описа събитията в „Силк Роуд“ и разкритията, които бяха последвали. Разказа му за връзката между убийството на танцьорката Марико и това на доктор Ханами, за начина, по който „дорокусаят“ е изнудвал хирурга.

— Тук имате право — рече Никълъс и на свой ред им разказа какво бе открил за своето състояние, за успешния опит на танжина да отрови мозъка, му, по-скоро една част от него.

— Но има и още — подхвърли Нанги. — Ние установихме самоличността на „дорокусая“. Той е…

В този момент, забравил за задължителните прояви на възпитание, в стаята се втурна един от униформените полицаи. В ръката си държеше прегънат лист хартия, чертите на лицето му бяха изкривени от вълнение. Томи пое бележката, прочете я и лицето й видимо пребледня.

— Какво има, детектив? — попита Нанги.

— Той е заминал, Нанги-сан — смаяно промълви Томи.

— За кого говорите? — нетърпеливо се намеси Никълъс.

— За „дорокусая“ — отвърна Томи.

— Името му е Сенжин Омукае — поясни Нанги. — А длъжността му — началник-отдел „Убийства“ в градското управление на полицията. Или поне беше такава преди срещата му с Джъстин. Тази сутрин не се е явил на работа, вероятно се е случило нещо, което не ни е известно…

— Танжинът е полицай ?! — недоверчиво попита Никълъс.

— Да — отвърна Томи. — Мой пряк началник. И затова никак не му е било трудно да изфабрикува фалшивите заплахи на „Червената армия“ срещу вас. — Ръката й размаха току-що получената бележка: — Сега обаче знаем къде е отишъл. Забелязали са го да се качва на един самолет на „ДЖАЛ“, използвал е фалшив паспорт и лична карта за закупуването на билета. При неговите способности това едва ли го е затруднило особено.

— Закъде е отлетял Омукае? — попита Нанги.

— За Съединените щати — отвърна с някакво отчаяние в гласа Томи. — Ню Йорк Сити.

— Джъстин! — изкрещя неистово Никълъс.

Негодника поклащаше находката върху дланта ся и се чудеше какво да прави с нея. Разглеждаше я с хипнотизиращия ужас, с който човек разглежда скорпион, пълзящ по кожата му.

Наричаше находка странния предмет, просто защото го беше изровил. Не от археологически разкопки, разбира се, а от боклуците в съседния апартамент. Там откри и следи от кръв, тъмни и изсъхнали като петна от разлято вино. Имаше и някакви ситни парченца, шито приличаха на натрошени кости. Но Негодника не беше сигурен в това — в крайна сметка неговата специалност бяха компютрите, а не анатомията.

Хрумна му да надникне в съседния апартамент, когато в нощта на посещението на Килан нещо тресна в стената — плътен и влажен звук, който не беше чувал досега, но въпреки това му беше странно познат. Знаеше, че оттатък няма никого, просто защото апартаментът бе необитаем. Според слуховете той бил закупен от шеф на мафията Якудза, който искал да го подари на дъщеря си. Поръчал да му бъде направен основен ремонт, но после нещо не се разбрали с изпълнителя. В резултат жилището останало голо и необитаемо и вече повече от месец беше в това състояние.