Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

Като дете много обичаше да гледа тигрите в зоологическата градина. Но бял тигър бе виждала само на снимка и веднага се влюби в чудесното му оцветяване — по-ярко, но едновременно с това и някак по-тъжно и самотно от това на шарените му събратя. Струваше й се, че тигрите албиноси са били принудени да се откажат от едното, за да получат другото. Но и при хората е така, помисли си сега тя.

Сенжин, белият тигър, бавно се приближаваше към нея. С лекота преодоляваше гъсталака, който доскоро й служеше за прикритие, спря на няколко крачки и се приготви за скок, огромните му челюсти се раззинаха.

Но вместо да я захапе, той изведнъж проговори о човешки глас — гласът на Хони. Нима белите тигри говорят?

„Аз никога няма да имам семейство, каза й тигърът. Аз съм сам, защото предпочитам да съм сам.“

Белият тигър я гледаше с блестящите си очи, дишаше бавно и спокойно, търпелив като бог.

Сърцето на Джъстин се изпълни със състрадание към този красив и тъжен звяр.

„Толкова си самотен, промълви тя. Носиш се като облак над претъпканата с хора земя. Как издържаш?“

Опашката на белия тигър ритмично почукваше. Туп-туп, туп-туп… Като сърце в могъщата земна гръд…

„Още от дете съм самотен. Много плачех, много се срамувах от слабостта си. С времето успях да преодолея това.“

„Не, това не е слабост, възкликна Джъстин. Болката в твоите очи е като белег върху душата ти.“

Изведнъж й се прииска да протегне ръка и да погали звяра.

„Духът ми е чист — усмихна й се тигърът. — В него няма чувства, следователно не се нуждае и от утеха.“

Но Джъстин усети неискреността на тези думи, преглътна страха си и протегна ръце да го прегърне.

В същия миг белият тигър започна да се разпада. Под маската му изплува лицето на Хони. Тя говореше нещо на Джъстин, нещо важно… Джъстин напрегна слух, но по лицето на Хони вече пробягваха пукнатини, то също се пръсна и отдолу се показа лицето на Сенжин Омукае. Дори в магията на съня Джъстин изпита недоумение. „Познавам ли този човек, запита се тя. Виждала ли съм го някъде?“

Още преди да може да си отговори, маската на Сенжин Омукае започна да се топи като восък под пламъка на свещ.

Едва сега видя истинския образ на това същество — образа, който то беше прикривало майсторски. И разбра, че всички други образи са били една илюзия.

Позна своя преследвач и сърцето й се вледени. В гърлото й заклокочи писък на ужас, мускулите и напрегнато се свиха. Опита се да се дръпне, но не беше в състояние да помръдне. Знаеше, че ще умре, ако не успее да се раздвижи, но едновременно с това си даде сметка, че няма къде да избяга.

Потръпна от ужас и се събуди, от устата й се откърти дълбока въздишка на облекчение.

— Добре ли си?

— Какво?

— Цялата трепериш — тънкото гласче принадлежеше на момиченцето на съседното кресло, което не беше вдигнало очи от книжката си през цялото време на полета. — Болна ли си?

— Не — опита се да се усмихне Джъстин и отпусна глава на облегалката. — Просто сънувах нещо…

— Мама казва да не се страхуваме от сънищата — уведоми я момиченцето. — А ти се страхуваш от тях, нали?

— Да — отвърна Джъстин и усмивката й стана малко по-уверена. — Предполагам, че е така.

Момиченцето пъхна ръка в сака си и измъкна оттам парче шоколад.

— Хапни си „Сникърс“ — рече то. — От „Сникърс“ винаги ми става по-добре.

— Благодаря — засмя се Джъстин, пое подаръка и започна да развива опаковката му. — Знаеш ли, това е страшно много за един човек, искаш ли да си го разделим?

— Чудесно! — засия момиченцето.

Наблюдавайки как малката устица поглъща сладкиша с непресторена наслада, Джъстин откри, че може и да не се докосва до своята половина.

— Как се казваш? — попита тя.

— Марта.

— А аз съм Джъстин, приятно ми е да се запознаем.

— На мен също — отвърна момиченцето и старателно облиза полепналия по устните му шоколад.

— Сама ли пътуваш?

Марта направи муцунка:

— Мама е в Ню Йорк, а тате — в Токио.

— Разделя ги доста голямо разстояние — отбеляза Джъстин.

Личицето на Марта потъмня.

— О, те се разделиха още преди тате да замине — промълви тя.

— Извинявай — каза Джъстин с неловкото чувство, че е нахлула в жилището на непознат човек. — Е, поне имаш възможност да ги виждаш и двамата… И да ходиш чак до Япония!

— Япония много ми харесва! — проясни се личицето на Марта. — Там вече си имам приятели и ми е мъчно, когато си тръгвам… — Но от изражението й Джъстин ясно разбра, че не й е мъчно само за приятелите.