Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

Той се засмя и захвърли лопатата.

— Работата ми за тази сутрин приключи — обърна се той към Ксу. — Помогнаха ми да изкопая нова помийна яма.

Ксу го гледаше безмълвно, очите й щяха да изскочат от орбитите си. Той изпълзя от плитката дупка, протегна ръка и я издърпа до себе си. После с удоволствие видя как момичето вдига пола, прикляква до ръба на новата дупка и я освещава с обилна струя.

Възстановила самочувствието си, Ксу хвана ръката му и безмълвно го поведе по пътечката, която се извиваше към близките хълмове. Важни и невъзмутими, няколко планински кози наблюдаваха изкачването им с воднисто кафявите си очи, челюстите им продължаваха да преживят над туфите изсъхнала трева. Охранени зайци изскачаха изпод краката им и смешно подхвърляха задниците си по посока на гъсталака, пред очите им за миг се мерна пухкава опашка, лисицата надигна голямата си триъгълна глава над близкия храст, после побърза да се отстрани от пътя им.

Малко преди пътечката да опре в голата скала, която се издигаше пред очите им, тя го дръпна встрани и двамата внимателно запристъпяха по сипея. Прекосиха го, заобиколиха два огромни заоблени камъка и се озоваха на малка полянка, закътана от всички страни, абсолютно уединена.

— Откъде знаеш за това място? — учуди се Сенжин.

— Идвам тук, когато искам да бъда сама, когато подигравките станат непоносими — отвърна тя.

— Вече не трябва да се безпокоиш от тях.

— О, никой не би сторил подобно нещо за мен! — възкликна неволно Ксу, после бузите й се покриха с гъста руменина.

— И сама би могла да го сториш — каза Сенжин. — Не би имала нужда нито от моята, нито от ничия друга помощ…

— Може би — отвърна тя, без да го гледа, после се дръпна от него, пое въздух с пълни гърди и добави: — Красиво е тук! Планинският въздух е съвсем различен… Сладък, сладък! Като аромата на бебе!

Сенжин мислеше за съвсем други неща. Не я изпускаше от очи и се питаше как да я промени, за да я направи наистина съвършена. После в съзнанието му се промъкна една тъжна мисъл — ако някога наистина успее да я превърне в шедьовър, това ще означава, че трябва да я унищожи.

— Защо ме доведе тук? — попита рязко той и стисна китката й.

— Как защо? — объркано го погледна тя, сякаш някой от старейшините я изпитваше. — Просто да се насладиш на обстановката заедно с мен…

— На кое по-точно?

— Ами на всичко това — Ксу разпери ръце, обхващайки цялата панорама.

— Земя и камъни като навсякъде — сви рамене той.

— Не е така — поклати глава Ксу и привлече погледа му с блестящите си очи. — Тук е по-различно, по-особено… Като теб самия… — Ръцете й леко го докоснаха: — Защото това място е мое !

Сенжин за пръв път усети присъствието на дарбата й. Тогава си помисли, че тази дарба е много слаба, но по-късно, дълго след като беше напуснал Жуи, стигна до заключението, че това момиче е било истински майстор да прикрива необичайните си способности от танжините и изпита съжаление, че не беше я опознал достатъчно.

Но в момента изпитваше единствено, съжаление от слабостта на нейното излъчване, което се нуждаеше от самота и уединение, за да може да се изяви. Въпреки това беше хубаво, беше привлекателно като лицето й. Той се зае да огражда това чувство с могъщите стоманени спирали на собственото си излъчване, то започна да отразява сиянието им, да свети със собствена светлина. И миг по-късно разбра, че Ксу е права — мястото наистина беше прекрасно. Благодарение на силата на нейната воля.

— Говори се, че си дошъл от Азама — вдигна лице към него тя. — Вярно ли е?

— Да — кимна той. После долови напрежението й и реши да отговори на всичките въпроси, които очевидно се блъскаха в главата й.

— Познаваш ли един танжин оттам, казва се Аичи?

— Не — отвърна Сенжин, после нещо му хрумна и попита: — Как изглежда?

Ксу му описа Речния човек.

— Познавам го — каза Сенжин. — В продължение на много години той беше мой баща.

— Твой баща! — възкликна тя.

Сенжин й обясни, че Речния човек е брат на Хаха-сан и е станал негов пръв сенсей.

— Едва сега разбирам защо старейшините се страхуват от теб — поклати глава Ксу.

— Мубао и останалите се страхуват от мен? — погледна я с недоверие Сенжин. — Но защо тогава ме приеха?

— Бяха длъжни да го сторят — отвърна момичето. — Нямаха друг избор. Ти си танжин и не могат да те върнат. Но идваш от Аичи — човека, който се опитал да открадне изумрудите на танжините…

— Чакай малко — прекъсна я Сенжин. — Мислех, че шестнайсетте изумруда са били откраднати преди много години от една жена на име Лианг…