Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

— Тогава чуй присъдата ми! — сурово рече Мубао. — Ще обръснеш главата си в знак на покаяние за недостойното си поведение и ще останеш така, докато ти бъде заповядано нещо друго. Ще работиш и живееш в кухнята, където ще помагаш на чираците. Ще изпълняваш безпрекословно всичко, което ти заповядват, ще вършиш най-мръсната работа!

— А какво ще стане с обучението ми по Тао-тао? — попита Сенжин.

— То вече започна — отвърна Мубао.

„Няма да се поддам на унижението“, реши Сенжин.

А имаше на какво да се поддаде и още как! Чираците го мразеха — нали беше японец. Тези тъпи хлапаци с хилаво излъчване и задрямали мозъци го засипваха с подигравки, но Сенжин изпълняваше безкрайните им прищевки, макар вътрешно да кипеше от гняв. Караха го да изхвърля гниещите отпадъци, да разстила с голи ръце оборския тор около нежните стебла на зеленчуците и билките в просторната градина. А веднъж го накараха да изкопае нова яма за отпадъчните води и докато той изпълняваше нареждането, всички чираци се наредиха около дупката и започнаха да уринират отгоре му. Редовно откриваше разни гадини в храната си, но спокойно и с видимо удоволствие ги поглъщаше пред очите на хлапаците — сякаш бяха редки деликатеси. Не се смути, дори когато откри изпражнение в постелята си.

Целта на всички тези унижения бе да го направят по-добър човек, но на практика не стана така. Сенжин продължаваше да нехае за огледалото на собствената си същност, което Мубао решително държеше срещу очите му. Сякаш бе митичен вампир, чието отражение не можеше да се появи в никакво огледало.

По всичко личеше, че е лишен и от сянка. Съдържанието на живота му в Жуи нямаше абсолютно никакво значение за него. Вместо това, можеше да бъде в рай, затвор или ад — това му беше безразлично. Значение имаха единствено въпросите, които тиктакаха в съзнанието му като бомба с часовников механизъм. По отношение на всичко останало той беше робот, не, по-скоро — великолепен актьор, чието най-голямо постижение бе илюзията за нормално поведение, която вдъхваше на околните.

Дори Мубао, въпреки огромния си опит и способности, бе заблуден от майсторството на младия илюзионист. И той, както всички старейшини на танжините, беше твърдо убеден, че арогантният хлапак най-сетне се е преклонил пред силата на унижението, че мизерното съществуване в Жуи е урок, който той ще запомни за цял живот.

Но колко дълбоко грешаха всички, какво невежество проявиха! Престоят на Сенжин тук беше по-скоро урок за тях, а не за него. Вродената им арогантност и сляпото доверие в методи, издържали изпитанието на времето, неволно ги бяха принудили да се отнасят със Сенжин така, както се отнасяха с всички нови кандидати за овладяване изкуството на Тао-тао. Но Сенжин беше коренно различен от учениците им, постъпвали в Жуи обикновено от близките околности. В същото време танжините старейшини отдавна бяха престанали да изпитват съмнение в собственото си всемогъщество, от което бе черпил сили дори великият Мао. И как биха могли да допуснат, че някакво недорасло хлапе ще направи на пух и прах цялата им методология? Бяха приели усойница в пазвата си, но самодоволството им беше толкова голямо, че вече не бяха в състояние да видят опасно проблясващите й пръстени под лъжливата фасада на примирението.

Сенжин рядко спеше повече от час-два на денонощие. През деня беше покорен роб на чираците, които го мразеха с цялата си душа, а през нощта се поставяше на разположение на Мубао или на някой от другите старейшини, които го обучаваха на различни похвати от Тао-тао.

Те не бяха Кшира — това, на което го бе учил Речния човек, но в много неща си приличаха. Сенжин незабавно видя как това изкуство бе деградирало с течение на времето, как се бе променило и нагодило към изискванията на японския бит и култура, въпреки безспорните усилия на популяризаторите му да го запазят в оригинален вид.

Но какви бяха въпросите, на които не можеха да отговорят нито Хаха-сан, нито Речния човек; въпросите, които го бяха принудили да потегли за Жуи при тукашните танжини? Малко след пристигането си Сенжин беше убеден, че ги знае. Какво се е случило с Речния човек тук? Може ли да се научи нещо повече от размишленията на отдавна умрели хора, които се бяха считали за философи? Къде лежи истината за света? Какви трябва да бъдат отговорите на вечните въпроси: защо съм тук, къде отивам, в какво ще се превърна след това?

Но сега знаеше, че дори да получи отговор на всички тези въпроси, той не би го задоволил. „Защо се превръщам в гняв, питаше се той с ръце, заровени в оборския тор. Защо съм ярост, възникваше въпросът в главата му, докато в устата му помръдваха бръмбари. Защо съм бесен“, недоумяваше душата му нощем, когато тялото му бе свито на кълбо, а мрачното метално излъчване на дарбата му бе приковано към него като крилата на окована птица.