Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

Речния човек отвори очи, едва когато пороят връхлетя.

— Ето я вашата сила — усмихна се той. — Силата на Кшира, родена от Двата пътя.

С течение на времето мечтата на Сенжин за Жуи ставаше все по-силна и по-силна. Но Хаха-сан също реши да се занимава с образованието на двете близначета и започна да ги учи на езика, на който им беше пяла приспивни песнички. Езикът на танжините.

Сенжин започна да вижда смисъл в тежкото обучение, мечтата да научи края на историята за двамата братя Со Пенг и Жао Хсия постепенно се превърна в мания.

Речния човек беше изключително взискателен. Набавил си книги по философия и теология, трудове на най-светлите умове в областта на морала, политиката и етиката, той отрупа с тях близнаците и постоянно ги препитваше върху разнообразната материя. Преждевременно развити във всички области на своето образование, близнаците с готовност потънаха в писаното слово. Същевременно продължаваха да усвояват изкуството на Кшира.

Скоро обаче Сенжин откри, че нещо куца във връзката им със заобикалящия ги свят. Той автоматически прие, че трябва да бъде далеч по-добър във всичко от своите връстници. Когато откри, че това не е така, беше истински съкрушен. Не можеше да разбере как е възможно да бъде умен и талантлив в дадени области, а в други да показва срамна несръчност и ниска възприемчивост.

Отговорът на тази дилема откри в томчето на Жозеф Жобер — френски философ-моралист от XVI век.

От него разбра, че и богоизбраните, специалните, уникалните личности също могат да живеят удобно и щастливо в обществото, редом с обикновените хора. „Велики умове са онези, които умеят да прикриват своята ограниченост и посредственост“, пишеше Жобер. От момента, в който Сенжин прочете тези редове, той ги превърна в основно правило на живота си.

Престана да се състезава с всички и във всичко започна да се изявява само в областите, в които наистина беше майстор, а понякога, за да не привлича прекалено внимание върху себе си, губеше дори и в тях. С изненада откри, че съвсем не държи да бъде лидер сред своите връстници, те просто не му бяха достатъчно интересни. Далеч повече обичаше да се занимава с бойни изкуства, да чете или да води философски разговори със сенсея, да спори по морални въпроси със сестра си.

Това, последното, го вършеше късно през нощта, когато и двамата с Шизей вече бяха в леглото. Единият от тях неизменно се мушкаше под постелката на другия. В началото прибягваха до тази маневра, за да говорят на воля, без да пречат на Хаха-сан, която сякаш чувстваше настроенията им дори в съня си.

С времето близнаците започнаха да ценят споделената топлина. Сенжин откри, че му е приятно да се притиска до нея, да усеща местата, където всички жени, дори и жилавата Шизей, са невероятно меки. Шизей от своя страна също обичаше да чувства твърдите му мускули върху кожата си. Тялото му бе съвършено, без слаби места и тя често го сънуваше изпънато между нея и невидимата опасност. А когато заспиваха един до друг, те често сънуваха еднакви сънища.

Но топлината не беше само физическа. Понякога Шизей имаше чувството, — че някой сякаш разтрива гръбначния й стълб и основата на мозъка, много по-късно със смайване щеше да открие, че изпитва същото особено и прекрасно чувство по време на сексуален оргазъм.

В топлата безформена зона, създадена от обединената сила на енергията им, двамата разговаряха за доброто и злото чак до ранните утринни часове. Светът преставаше да съществува, оставаха само душите им. А те създаваха свои собствени цветове, генерираха невидима за другите светлина, усещаха топлината на своите тайнствени и безупречни двигатели.

Бяха богове, без да съзнават това. Все още не бяха докоснати нито от доброто, нито от злото (и точно на това се дължеше изключителната им обективност), но тези основни човешки качества вече ги чакаха зад леко открехнатата врата на зрелостта.

Сенжин поддържаше мнението, че доброто и злото преливат едно в друго и се дефинират за всеки индивид поотделно. Това, твърдеше той, е неделима част от природата на човека. И си позволяваше да го оприличи дори с наказанието, тъй като според него дори западната концепция за първородния грях не сочи дали преди него — някъде в праисторическото минало на човека, доброто и злото са били отделни и напълно самостоятелни качества.

Шизей от своя страна поддържаше именно тази теза — че доброто и злото са били и винаги ще бъдат отделни и неподлежащи на смесване и преливане принципи. Именно това прави човека смъртен, страстно шепнеше на брат си тя. Именно това го прави различен от боговете, които единствени могат да възприемат доброто и злото като арки от ослепителна светлина и да ги огъват според волята си.