Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

Започнал кариерата си като пилот-изпитател на изтребителите, произвеждани от „Мицубиши“ и „Додай“. Още тогава безумната му смелост придобила широка известност — почти същата, на която се радвал и след участието си в най-тежките сражения по време на войната. Летял на границата на атмосферата — по-близко до слънцето, отколкото до земята. Никой не можел да се похвали със същото, с изключение може би единствено на легендарния Чък Ягър. После американските астронавти завзеха космическото пространство и славата на смелите пилоти-изпитатели се превърна в прах.

Един ден просто изчезнал. Може би не е могъл да понесе забравата на геройските битки. Винаги бе живял на предела на възможностите си. Нищо друго не бе го задоволявало. Може би и той като майка им беше изпълнил жизнената си мисия със създаването на близнаците и след това се бе превърнал в прах, ненужен на никого.

Не, това не е истина. Сенжин и Шизей имаха нужда от него.

— Водопадът! — нетърпеливо се обади Сенжин, подканяйки Речния човек да продължи своя разказ.

— Да, да — обади се и Шизей. — Какво стана после? Водопадът. Апокалипсисът на Речния човек, божественото прозрение, Армагедон. С него започваше и свършваше всичко. Всички пътища на света свършваха при водопада и започваха от него.

Години наред близнаците сънуваха този водопад, сякаш беше жив, сякаш се лееше в здрача на стаята им.

— Самсенгът, главатарят на гангстерите Тик По Так бил човекът, който измъкнал убиеца Со Пенг от кипящите води в подножието на водопада — започна Речния човек. — Трупът на Жао Хсия, прикован за дъното от волята на Со Пенг, така и никога не изплувал на повърхността.

— „Танжинът, когото търсехме, е мъртъв“, казал Со Пенг.

— После двамата се завърнали в Сингапур и се поздравили с успешния край на опасната си експедиция. Но там всичко било променено за седмиците, през които отсъствали.

— Съперникът на Так се възползвал от неговото отсъствие и установил контрол над Нощната част — квартала на Сингапур, в който властвали бандитите. А майката на Со Пенг изчезнала. Ужасена от начина, по който противопоставила един срещу друг собствените си синове, тя потънала без следа в гъстите тикови и сандалови гори, простиращи се северно от града.

Това беше краят на приказката, поне що се отнасяше до Речния човек. Но близнаците направо го тероризираха, искаха още и още от тази вълнуваща история. Няма край, повтаряше им той, но те не бяха доволни от такъв отговор и продължаваха да настояват.

Сенжин откри, че това беше още една причина да иска да замине за Жуи. Беше убеден, че именно в Китай ще научи края на тази приказка.

Шизей имаше по-други желания. В сънищата й този водопад не беше от кипяща вода, а от блестящи лица. Всички млади и красиви, всички обърнати към нея. Гледаха я така, както се гледа филмова звезда или друга известна личност — с обожание и благоговение. Тя не беше нито едното, нито другото, но знаеше (пак в съня си), че има нужда от това обожание както цветето има нужда от вода и слънчева светлина. Без него имаше само мрак, изпълнен със страх.

Не от самотата се страхуваше Шизей — нали в края на краищата имаше Сенжин и той винаги щеше да е част от духа й? Страхуваше се само от едно — че няма да получи достатъчно любов.

Сенжин я обичаше, но другите? Хаха-сан я бе отгледала и бе задоволявала основните й нужди. Но това беше дълг, а не любов.

Все още не разбираше, че Хаха-сан живее в агония; че тази агония предопределя не само постъпките й, но и това, което се крие зад тях. Агонията на Хаха-сан: беше жива, приличаше на злобно кученце, на отблъскващ белег, който я придружаваше навсякъде. Сякаш тази вътрешна агония беше близнакът на Хаха-сан, една обща цялост, към която тя бе привързана за цял живот. Тя я беше превърнала в особнячка, затворена в себе си, в робот, който постъпва ирационално и постоянно изпада в нервна депресия, придружавана от изблици на духовно насилие.

Като отражение на духовния смут на Хаха-сан, това насилие се проявяваше под най-различни форми. При Шизей то обикновено започваше с нетърпим сърбеж под черепа, сякаш паяци бяха свили гнездо направо в мозъка й. После идваха ослепителните светкавици, които в началото — още преди да свикне с тях — я караха да се отпуска на колене и да се препъва в мебелите, край които си играеше.

Но тези първи признаци бяха нищо в сравнение с това, което идваше по-късно — възстановяването на ужасната картина на Нагасаки, непосредствено след атомната бомбардировка, смрадта от изгорелите хора, гледката на овъглените трупове, писъците на ранените, задавящият вкус на пепелта, останала от изгарянето на жива плът… И всичко това се филтрираше през изкривената психика на Хаха-сан, приемаше гротескна форма благодарение на това, което кипеше в душата й — ужас, мъка, гняв…