Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

На практика той беше цялата вселена за тях и те го обичаха повече от всичко, дори повече отколкото се обичаха помежду си.

Знаеха го като Речния човек, защото той ги заведе в сенчеста долина край брега на широка, извиваща се като змия река, и там се зае с тяхното обучение. Той се чувстваше у дома си, прекарваше във водата толкова време, колкото и на сушата, беше се превърнал в земноводно съвсем като жабите, които се приличаха на нагорещените камъни по брега и час по час стрелваха змиеподобните си езичета да приберат в устата си някое невнимателно насекомо.

— Водопадът сияеше като звезда в небето — каза Речния човек. — Тътенът му бе могъщ като някаква фантастична машина на живота и смъртта, водите му криеха огромна енергия.

— Изведнъж, в мига, в който двамата братя, вкопчили се един в друг, били повлечени от мощното течение, станало нещо необичайно. Цялата земя се разтърсила, трусът вероятно бил предизвикан от предсмъртната въздишка на Жао Хсия, притиснат от Со Пенг до скалите в подножието на водопада, а дробовете му се изпълвали с кипяща вода…

— А може би земята се разтърсила, когато Со Пенг изскочил от водата, поел дълбоко дъх и се проснал на калния бряг. Той оцелял, но приятелят му от детинство Жао Хсия нямал този късмет. Со Пенг имал възможност да спаси своя брат, но решил да го удави. В съдебния процес срещу Жао Хсия той бил всичко — съдия, жури и екзекутор.

— В този акт не присъствало правосъдието. Или го имало, но във вид, който ние едва ли можем да разберем. Правосъдието трябва да бъде уважавано, независимо от неговата жестокост. А всичко друго, което не може да се нарече правосъдие, трябва да бъде поругано и наказано.

Така беше започнало всичко. Сред зелената долина, прорязана от сребърната лента на реката, в разгара на горещото лято. В съзнанието на две млади и невинни човешки същества се запечатваха основните морални ценности. Но чии бяха те?

Хаха-сан нямаше други роднини, освен своя брат и сенсей, Речния човек. За разлика от сестра си — жената, която бе дала живот на Сенжин и Шизей — Хаха-сан бе предпочела да остане неомъжена. От малка бе изпълнена с дълбоко недоверие към мъжете.

Не разбираше секса и се страхуваше от него. Приемаше го като жестоко насилие срещу личността, едва ли някой друг човек разсъждаваше по този начин. Ако не се брои Сенжин, разбира се, който заедно с възмъжаването започна да си дава сметка какво е възприел от нея.

Може би Хаха-сан е била брутално изнасилена в младостта си — само подобен факт би оправдал отношението й към секса. Но животът рядко предлага ясни и категорични решения. По тази причина и истината за тази жена едва ли е била толкова еднозначна. Самата тя бе убедена, че отвращението й към мъжете е родено още в ранното й детство и тя вече не може да си спомни причините, които са го предизвикали.

А това, което си спомняше, беше обезпокояващо. Тя реагираше с ужас на откъслечните фрагменти — разлагащи се и вонящи, които често се появяваха в съзнанието й. В такива моменти над къщата надвисваше черен облак — сякаш страхът на Хаха-сан се бе превърнал в потръпващо от възбуда тяло на пияница, който всеки момент щеше да се събуди от алкохолното опиянение и щеше да помете всичко и всички със силата на страхотния си гняв.

Отначало Хаха-сан, сякаш засрамена от стореното, прегръщаше близнаците, притискаше ги до меките си като възглавница гърди и започваше да им напяла приспивни песни на непознат език.

Първите години от живота им течаха именно така — под знака на непредвидимото. Чувстваха се спокойни и сигурни само в присъствието на сенсея — там, край сребърните извивки на реката. И нима беше чудно, че приемаха с желание и радост неговите уроци, — неговите напътствия?

Много години по-късно, отпуснат и изгубил тегло в резервоара за освобождение от сетивните реакции на хотел „Кан“, прехвърлил на Кшира задачата да го извади от времето и пространството, Сенжин си даде сметка, че двамата с Шизей притежават същата дарба, която бе притежавала и Хаха-сан.

Но Хаха-сан не беше нормално човешко същество. Родителите й бяха загинали при американската атомна бомбардировка над Нагасаки, а лекарите бяха открили смъртоносна доза радиация и у самата нея. Разбрали, че е обречена, те я бяха прибрали в своите лаборатории и се бяха заели да я изследват по всевъзможни начини. Сложна апаратура от хром и фибростъкло регистрираше функциите на жизнените й органи, готова да открие всяка промяна в клетките на човешкото тяло, причинена от радиацията.