Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

— Но нали „дорокусаят“ е бил в операционната заедно с доктор Ханами? — смаяно поклати глава той. — Докторът не може да не е бил в течение!

— Съвсем вярно — кимна Канзацу. — Но ако е истина всичко, което научих от теб, ние трябва да отчетем и вероятността, за наличието на крайна принуда. Може би докторът е бил заставен да позволи чужд достъп до мозъка ти.

Никълъс се замисли за момент, после попита:

— А в състояние ли е „дорокусаят“ на подобна хирургическа интервенция?

— Напълно — отвърна Канзацу. — Ти си нинджа и имаш задълбочени познания върху анатомията на човешкото тяло. Не по-малки са познанията и на всеки танжин…

— Но аз не бих могъл да вкарам отровни оптически влакна в мозъка на някого — възрази Никълъс.

— И слава Богу. Ти не си „дорокусай“. Ти не притежаваш такова безотговорно отношение към човешкия живот.

Макар Канзацу да беше започнал да му дава някакви стрити на прах билки като противоотрова на химикала, потиснал рецепторите НМДА, Никълъс все още бе принуден да се опира изцяло на Акшара за душевното си равновесие. Сякаш отново се учеше да ходи и говори — обикновени, но изключително трудни неща. Мозъкът му беше като отворена книга — с празни страници, очакващи ръката на създателя си. Акшара бързо го запълваше със своето съдържание — ново, необичайно, безкрайно различно.

Странно, но в тази трудна битка главна опора му беше тялото, а не духът. Тренирано до съвършенство, то беше в състояние да изпълнява всички изисквания на Акшара. Не се затрудняваше нито от светкавичните реакции, нито от продължителните натоварвания. Никълъс изпитваше чувство на благодарност към безупречния му механизъм, който правеше пътуването към собствената му същност възможно.

После, някак внезапно, почувства, че изкачва омразния Черен жандарм с лекота, докато в същото време тялото му набъбваше от прилив на енергия. Усещаше с всяка негова фибра повърхността на скалата, залавяше се така здраво за най-тясната пукнатина или издатина в нея, че никакъв вятър не бе в състояние да го откъсне оттам. Едновременно с това чувстваше как духът му се освобождава, после отново почувства, че се потапя в „Гецумей но мичи“! В душата му нахлуха спомените, тяло и дух отново се превърнаха в неделимо цяло, силата набъбваше в мускулите му. Вече не беше широ нинджа.

Чувството за тържество беше толкова всеобхватно, че Никълъс отметна глава и нададе див победоносен вик, който заглуши воя на вятъра и сякаш прониза ниско надвисналите облаци. Обърканите образи в съзнанието му започнаха да се проясняват, да се изпълват със съдържание и плътност.

Стъпките сред тръстиката, гласът от сънищата… Отново се озова в замъка на Киоки, отново се промушваше през лунната портичка в кабинета му.

„Какво каза гласът?“ , беше го попитал Канзацу.

„Не помня“ , беше отвърнал Никълъс.

„Не беше ли гласът на брат ми?“

„Не съвсем, но приличаше…“

„Колко приличаше?“

Отговорът му даде Акшара — приличаше много. В момента гласът отново му заговори, този път разбираше ясно всяка изказана дума. Беше неговият собствен глас, който промълви: „Време“. Прозвуча като звън на стар стенен часовник, като екот на камбана, като сянка, плъзнала се от мъглата. „Време за познание, време за осъзнаване, време да откриеш истинската си същност. Настъпи краят — вече не си объркан, не се страхуваш от смъртта.“

Никълъс изпъна рамене срещу ураганния северен вятър, чувствайки прилив на огромна енергия в тялото си. Душата му тръпнеше от могъщото познание на Акшара, сърцето му се свиваше от нетърпение.

Къде си ти, злокобен „дорокусай“? Ще те открия, ме можеш да се изплъзнеш! Идвам да те унищожа! Идвам!

— Това ли е всичко, което ще ни разкажеш? — попита момиченцето.

— Ти обеща да ни разкажеш края! — обади се брат й.

— Тази приказка няма край — усмихна се сенсеят.

— Но ти обеща! — повтори момчето Сенжин, което винаги проявяваше по-голямо нетърпение от момичето.

— Какво стана, след като те паднаха от водопада? — попита Шизей.

— А, водопада! — поклати глава сенсеят, сякаш изведнъж си спомни защо са там — не само край реката, а и на самата планета.

Той беше Речния човек. Това беше единственото име, с което го познаваха Сенжин и Шизей, макар че винаги го наричаха сенсей — учител. Той беше като баща за тях — двете безпризорни близначета. Беше техен наставник и другар, учител и приятел. Беше брат на Хаха-сан.