Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

Този експеримент не беше изцяло по инициатива на медицинските екипи. Напротив — Хаха-сан беше тази, която прегърна като свидна рожба идеята за него. Веднага след изтощителните тестове, на които я подложиха заедно с всички останали бежанци от Нагасаки, тя сама си предложи услугите на лекарите. Слушаше ги как се консултират за нейния случай, но не разбираше нищо — сякаш радиацията вече я бе лишила от слух. По онова време, в края на 1945 година, тя беше десетгодишна и вече бе осъзнала собствената си смъртност. За това беше спомогнала и войната, тя бе разбрала какво значи да си мъртъв.

Но Хаха-сан се безпокоеше от живота, а не от смъртта. Когато небето над Нагасаки избухна в ослепителната светлина на смъртта, там не беше единствено сестричката й — с две години по-малка от нея. Майка й и баща й и двамата й по-големи братя обаче бяха изпепелени за секунди.

И Хаха-сан разбра, че е станала глава на семейството и трябва да се грижи за своята сестра. Не можеше да разчита на властите, изпаднали в пълно объркване в последните дни на войната.

Нуждаеше се от пари и единственият начин да ги получи бе да се предложи за опитно зайче, за жива лаборатория на учените, които горяха от желание да открият краткосрочните и дългосрочните поражения на радиацията — този нов и непознат досега бич на човечеството. Получените пари даваше на сестра си, тя пък успя да ги вложи по най-подходящия за едно сираче начин — предложи ги на селско семейство при условието да я приемат в своя дом. Изгубили и тримата си сина във войната, селяните бяха щастливи да получат чифт ръце — независимо от детската им слабост — за прибиране на оризовата реколта.

Но експериментът се оказа краткотраен. След като в продължение на шест месеца интензивни изследвания тялото на Хаха-сан не показа признаци на остро радиационно отравяне, лекарите се отказаха от нея и потърсиха други, по-малко щастливи жертви на атомната бомбардировка. Стигнаха до заключението, че първоначалната им диагноза е била погрешна — толкова незасегнато се оказа тялото на Хаха-сан.

Много години по-късно, плуващ в Пустотата, Сенжин си даде сметка колко изплашена е била Хаха-сан от своята необичайна дарба. Не само изплашена, а и дълбоко травмирана. Била е готова за смъртта, но изведнъж се е оказало, че е съвсем здрава. И тогава се е разболял духът й.

Може би е била уверена, че е трябвало да умре още при атомната експлозия. Не се е чувствала по-достойна за живота от своите братя и родители. Напротив — чувствала се е съвсем неподготвена за неговите трудности, всеки от братята й би бил в състояние да, се грижи далеч по-добре за малката им сестричка.

И все пак именно тя бе оцеляла. Дори нещо повече — бе разцъфнала като прекрасна орхидея. Защото Хаха-сан напусна лабораторията с розови страни, със силна и блестяща черна коса, с великолепни зъби. И не бе боледувала дори един ден след това.

В тази посока се бе развила нейната дарба, но дарбата на сестра й се прояви по съвсем различен начин. Сенжин бе убеден, че майка му така и не е разбрала какво притежава. Кармата й е била такава — да не се възползва от необичайните си способности, а само да ги предаде на децата си — Сенжин и Шизей.

Хаха-сан им даде тези имена. Тя пое грижите по тяхното отглеждане. Майка им не бе проявила никакъв интерес към тях или пък е била твърде болна за това. Сякаш животът й бе имал една-единствена цел — да ги роди. А след това да изчезне — по подобие на насекомите, които умират заедно с раждането на новото поколение.

Но кой беше сенсеят брат, след като и двамата й братя бяха загинали в бомбардировката? Сенжин й зададе този въпрос в мига, в който се бе почувствал достатъчно възрастен, за да види несъответствието.

— Сенсеят е наистина мой брат — беше се засмяла Хаха-сан. — Появи се на прага на майка ти една година, след като тя се беше омъжила и вече беше бременна с теб и Шизей. Каза, че е преживял бомбардировката в Нагасаки, защото се оказал точно в епицентъра на взрива, а освен това искал да провери силата на своята дарба. Би бил доволен и ако беше загинал, тъй като това би доказало незначителността на дарбата му, а той не искал да живее с мисълта, че е по-малко надарен от роднините си.

После отишъл в Китай, в селището Жуи и там започнал да изучава древните изкуства. Именно в Жуи получил титлата „сенсей“…

Затоплен и сит, Сенжин беше вдигнал очи към лицето й:

— Истина ли е това, което ти е казал сенсеят?

Хаха-сан му се усмихна, от тялото й се разнасяше особеният аромат на мляко и захар — аромат, който го преследваше цял живот.