Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

После се появяваше отвратителното чудовище на среднощните кошмари, преследваше обитателите на къщата, минаваше през стени и заключени врати, търсеше ги, искаше да ги погълне… Намираше ги, вмъкваше се в душите им, изпълваше ги с неясни сенки, вселяваше в тях ужас, отчаяние, смърт…

Децата реагираха по различен начин на тези хаотични изблици на психическо насилие. Сенжин бягаше навън, бесен от факта, че нещо е успяло да се промъкне в най-интимните му чувства. Ето я неговата жена-демон — външно мека и съблазнителна, но вътрешно пропита със злокобна разрушителна сила. Изправен под дъжда или снега, той проклинаше Хаха-сан и яростно се заканваше един ден да й отмъсти. Но Шизей, сякаш парализирана от ужас, не беше в състояние да напусне къщата. Тя просто губеше контрол над себе си, душата й се свиваше, съпротивителните й сили се стопяваха и отстъпваха място на желанието да се подчини на неизбежната съдба, на живота, очертан от Хаха-сан и сенсея. Свиваше се на топка в стаята си и с трепет очакваше поредното докосване на ужасните пипала. Очите й неизменно бяха здраво стиснати, устата й мълвеше молитви, призоваваше края…

Така дочакваше чудовищното нападение, после къщата бавно придобиваше нормалния си вид. Единствено тихото потропване на посудата в кухнята продължаваше да напомня за преживените кошмари. Дълго след затихване на кризата никой, дори сенсеят, не смееше да се доближи до Хаха-сан.

Постепенно Шизей стигна до заключението, че тези изблици — винаги ужасни и непредвидими, се дължат на някаква грешка от нейна страна (иначе защо кошмарите ще търсят именно нея, разсъждаваше тя), по категоричен начин доказват, че тя не е достойна за обич.

Когато Сенжин се разболяваше или беше изтощен до изнемогване и Хаха-сан го притегляше към своите едри и меки като възглавница гърди, той имаше чувството, че дишането му спира, че се задушава от безграничната й топлина, от аромата на мляко и захар. Шизей изпитваше друго — когато се озоваваше в скута на Хаха-сан, тя сякаш се хипнотизираше от бавното туптене на сърцето й и заспиваше за броени минути, независимо колко възбудена е била преди това. Тази неизбежна пасивност, породена от огромното желание на Шизей да достави удоволствие на Хаха-сан и по този начин да спечели нейната любов, доведе до друго — Хаха-сан неволно започна да я обича повече от Сенжин, чиято агресивност я правеше някак неспокойна, въпреки усилията й да я приема като нещо нормално. Тя знаеше, че основният й дълг е да успокоява децата и когато не успяваше да го стори, вихрушката на ужасните и изблици помиташе всичко в къщата.

По ирония на съдбата именно емоционалните сривове на Хаха-сан спомогнаха косвено за формирането на житейския мироглед на Шизей. А той се изразяваше само в едно — борба за придобиване на „сейшин-шуги“, тоест — господство на духовните сили над физическите желания. Още два фактора й помогнаха в този процес — страхът, че никога няма да получи необходимата за оцеляването й порция обич, и самият факт, че е жена — и следователно по-непълноценна от мъжа. А именно срещу мъж — в случая брат й Сенжин — тя трябваше да се състезава по време на уроците, които им преподаваше Речния човек.

Понякога вечер сенсеят вдигаше ръка и казваше?

— Погледнете нагоре!

Близнаците покорно извиваха вратове към изпъстрения с ярки звезди небосвод.

— Това, което виждате в момента, принадлежи на миналото — продължаваше сенсеят. — Светлината на звездите е на един милион години, за този отрязък от време тя стига тук, до нашата планета. Значи гледате напред, но виждате нещо отдавна отминало, виждате го вътре в себе си.

— Именно в това се състои същността на Кшира — езикът на вечното единство между звук и светлина. Той е обратното на това, което наричаме Вечност, тъй като Кшира никога не се намира в покой. Трябва да научите наизуст урока на звездите — именно той е основата на всичко, което ще научите от мен. Звездите са далеч както във времето, така и в пространството. До известна степен тези две понятия са едно и също. Миналото — вашето и моето — се намира на друго място и в друго време.

— Същото е и с дните. Човекът е дал имена на различните дни, но Кшира ни учи, че денят е само един. Той постоянно се завръща при нас и по този начин дава илюзията, че е различен.

— В „кокоро“ — сърцевината на нещата, съществува нещо като мембрана. Тя няма нищо общо с органа, който тупка в гърдите ни и който ние наричаме сърце. Представлява по-скоро едно енергийно поле, на което можем да влияем със своите вътрешни сили.